Той бавно сведе очи към чашата.
— Шегуваш се — рече студено. — Ако можех, бих те убил.
— Да, но ето че не можеш…
Предателството на Лувесиен беше брутално, неочаквано. Случи се по време на обсадата на Ла Рошел, при изпълнението на мисия, която завърши с провал и със смъртта на Бретвил. За Ла Фарг ударът беше ужасен, но нямаше никакъв повод да се съмнява: приятелят му, брат му избяга в Испания, където го очакваше блестяща кариера, и стана граф Дьо Понтеведра.
— Трябва да се върнете в покоите си, господин посланик — рече Ла Фарг. — Там ще бъдете на по-сигурно място.
— Савелда ме пази. А горе човек може да се свари от жега!
Действително едноокият от Черния нокът стоеше недалеч от тях.
— Както желаеш. Знаеш, че ще съм последният човек, който ще пророни сълза, ако някой куршум, изстрелян от съседен покрив, ти пръсне главата.
След като изрече тези думи, Ла Фарг се обърна и направи няколко крачки към двореца, но Понтеведра се обади:
— Как е Ана-Лучия?
— Името на дъщеря ми е Ан. И тя е добре.
— Наистина ли? Откъде знаеш? Искам да кажа: убеден ли си?
Капитанът на Остриетата се начумери.
— Какво имаш предвид?
Граф Дьо Понтеведра се приближи до него.
— Знаеш ли защо съм тук?
— Представител си на Черния нокът — рече Ла Фарг, а лицето му изразяваше отвращение. — Не беше достатъчно, че предаде краля си. Трябваше да предадеш и своята раса.
— Така ли? Само аз ли тук служа на драконите? — иронично запита Понтеведра с предизвикателен тон. И тъй като Ла Фарг замълча, добави: — Щом ще си даваме уроци по морал, да се опитаме да забравим кой от нас съблазни съпругата на другия, нали?
Действително бяха обичали една и съща жена — чувство, на което Ла Фарг с все сила се бе съпротивлявал заради верността към приятеля си.
— Обичахме се и прекарахме заедно само една нощ — отговори той. — Нощ, за която двамата с Ориан никога не си простихме. Впрочем тя дойде при теб в Испания. Заедно с Ан.
Някогашните приятели останаха за малко безмълвни, пленници на болезнените спомени, които бяха общи. След това Понтеведра се обърна към Савелда:
— Оставете ни.
Заповедта изненада наемника.
— Господине, аз…
— Оставете ни, ви казвам!
Савелда се поколеба, после се поклони и си тръгна.
Тогава Понтеведра хвана Ла Фарг за лакътя и го поведе настрана. Заинтригуван, капитанът на Остриетата не се възпротиви.
— Вземи — рече Понтеведра и извади кожен плик от извезания си със сребро дублет. — Исках да ти предам това лично.
Ла Фарг пое плика.
— Какво има вътре? — запита той, изпълнен с подозрителност.
— Разполагам с възможности, за които ти е бедна фантазията. Зная, че си поверил дъщеря си на Пазителите, за да я защитиш от Черния нокът и от любопитството на Ришельо. Зная също така, че Пазителите те уверяват, че тя е на сигурно място. Това е лъжа и вътре има документи, които доказват думите ми… Виждаш, не искам от теб да се доверяваш на благоразположението ми.
— Добре правиш.
Капитанът на Остриетата пъхна плика под ризата си, направо до кожата.
Малко по-късно, когато се върна вътре, Ла Фарг си зададе много въпроси, гледайки как граф Дьо Понтеведра се изкачва по голямото стълбище към покоите си. След това отиде при Алесандра и Лепра, на каменната платформа пред двора за почетни посещения. Италианката загрижено стискаше в дланта си писмо, което един пратеник току-що ѝ беше донесъл от Кардиналския дворец.
— Е? — запита старият капитан.
— Никакви вести — рече Алесандра — Искаше ми се да вярвам, но започвам да си мисля, че той няма да дойде.
Този, когото все още чакаха, този, с когото Понтеведра беше дошъл да се срещне тайно, беше не някой друг, а Валомбър. Черният нокът действително се опитваше да влезе във връзка с Пазителите чрез посредничеството на кардинал Ришельо. Настоявайки за необходимостта от тази спешна безпрецедентна среща, същевременно Понтеведра не благоволи да обясни причината, а това никак не облекчи задачата на Италианката. Защото Пазителите бяха легендарно предпазливи. Те не обичаха да се показват наяве, без да знаят защо.
— Валомбър ще дойде, ако Седемте му разрешат — рече Ла Фарг.
В двора влезе конник. Беше Марсиак, който се връщаше от двореца на Ястреба.
— Ленкур все още никакъв го няма — заяви той, след като скочи от седлото. — Преди няколко часа е тръгнал нанякъде с приятеля си, книжаря.
— Берто — промълви Лепра.