Спусна се след нея.
Плюейки кръв, с вече невиждащ поглед, Понтеведра с последно усилие беше грабнал Ла Фарг за яката. Сключи юмрук, но ръката му трепереше, когато, заеквайки, се опита да привлече към себе си капитана на Остриетата. Той се наведе, приближи лице към устните на стария си приятел.
— Ако се надяваш да ти простя — започна…
— Не искам… не искам… прошка — прошепна умиращият, а гласът му едва се дочуваше — без да пуска Ла Фарг, той болезнено се опита да преглътне и събра всичките си сили. — Кралицата… Кралицата… е… в опасност. Кра…
Не успя да завърши думата и склопи очи завинаги.
Ла Фарг трябваше да разтвори юмрука на покойника, за да се освободи от хватката му. Той се изправи и с безпокойство в погледа се обърна към Лепра.
— Какво ви каза? — запита мускетарят.
— Той… Той каза, че кралицата е в опасност.
— Какво? Сега ли е в опасност?
— Струва ми се, да. Всъщност не зная.
— Кралицата е в Сен Жермен заедно с краля и аз не… — каза Лепра, но се сепна: — Не, греша. Кралицата не е в Сен Жермен, защото е петък.
— А къде е?
— Тук. В Париж.
Беше ужасяващо черно същество, което с равномерни силни махове на крилата си се носеше напред в нощното небе.
Архай летеше към Париж, виждаше далеч пред себе си първите блясъци на града, както и ярките светлини, които се излъчваха от трите соларни камъка. Единият — бял — се намираше на върха на кулата в Храма, в Храмовия замък на шатленките. Другият — червен — сочеше мястото на Кардиналския дворец. Третият — син — грееше над Лувъра.
Драконът със скъпоценен камък на челото усети, че го обзема странно чувство: в залата за магии на Арканите Ересиарха се усмихваше.
Ленкур изплува от тъмнината и лицето му се разкриви от болка.
В полумрака Клотилд нежно притискаше към разраненото му чело парче плат, което бе откъснала от роклята си и намокрила със застояла вода. Бе свела над него усмихнатото си, но измъчено лице, със зачервени очи и мръсни бузи. Дълги къдрици висяха от разваления ѝ кок.
Ленкур бавно започна да се съвзема.
И си спомни.
Противно на предположението му, къщата на улица „При бернардинците“ не беше безлюдна. Не само Госпожицата очакваше Ленкур, пазейки Клотилд в плен, но и неколцина наемници — драки и хора — се бяха скрили на етажа.
Ленкур беше обезоръжен.
После, по искане на Госпожицата и пред очите на Клотилд, го биха. Отначало с юмруци. След това с ритници, когато падна и се валяше по пода. Ударите продължаваха методично, с безмилостна жестокост, без страст и без ярост, докато Клотилд, плачейки, молеше драките да спрат и целуваше обувките на Госпожицата, която единствена можеше да сложи край на мъченията.
Накрая Ленкур изгуби съзнание.
— Къде се намираме? — запита той със слаб глас.
Присви клепачи, надигна се и откри празно, влажно и прашно килерче; през прага на вратата проникваше светлина от фенер.
— Не зная — отговори Клотилд. — Когато изгубихте съзнание, ви затвориха в кафез, а мен в друг. Не ми е ясно къде са ни отвели, но смятам, че все още сме в Париж. Може да се каже… Може да се каже, че сме в мазе, нали?
Той кимна, изправи се, но не можа да се сдържи и простена.
— Господин Ленкур! Не бива да ставате! Вие…
— Добре съм, Клотилд. Драките знаят какво вършат. Те искаха само да ме накарат да страдам и да ви ужасят.
— Но защо?
— Жестоки са. Мисля, че може да си позволите да ме наричате Арно, Клотилд.
Даденото ѝ от Ленкур обяснение остави девойката смаяна и няма. Той се довлече до вратата и я огледа: беше с две заключалки и много солидна. Нямаше друг изход.
— Кои са тези хора? — запита Клотилд. — Защо ни причиняват зло? Какво искат от нас? И защо… Тази жена. Тя… Твърдеше, че сте стари приятели.
Ленкур осъзна колко потресена и отчаяна е младата Клотилд. Той отиде да седне до нея, хвана дланите ѝ и рече:
— Всичко, което се случва с вас, е по моя вина, Клотилд. Ужасно съжалявам.
Тя го гледаше неразбиращо и затова той реши, че има право да научи истината. Каза ѝ, че е агент на кардинал Ришельо. Разкри коя е виконтеса Дьо Маликорн, какво се беше опитала да стори и как той беше попречил на плановете ѝ. Накрая обясни, че тази, която сега се наричаше Госпожицата, беше се върнала, за да си отмъсти.
— И за да стигне по-лесно до мен, е решила да отвлече вас, Клотилд — призна той.
Но не му достигна смелост да каже, че не разбира защо тя все още е жива. Примамката вече не представляваше интерес, след като жертвата падна в капана. Клотилд не беше необходима…