… освен ако Госпожицата не предвиждаше за нея някаква рафинирана жестокост.
Изведнъж вратата се отвори. Един драк и двама мъже влязоха в помещението. Първият удари Ленкур през лицето, преди той да успее да реагира. Другите двама грабнаха Клотилд, въпреки изпълнените ѝ с ужас викове. Ленкур искаше да я защити, но един ритник с ботуш в корема секна дъха му. Мъжете отведоха девойката насила и дракът затвори вратата след тях. Заключи, докато Ленкур се изправи трудно, заклатушка се към вратата, хвърли се към нея, но не успя да стори нищо. Със залепено за дървото чело, той разтърси здравата брава с две ръце, чу как Клотилд плачеше и го викаше на помощ.
— Не! — изстена той. — Не! Вземете мен! Мен! Вземете мен!
Алесандра от няколко години служеше на Пазителите. Ползваше се с доверието им и познаваше добре Валомбър, който беше техният представител в Париж. Тя го уважаваше, дори го харесваше. С присвит от страх стомах яздеше към къщата на остров Сите, където живееше драконът. Марсиак мълчаливо я следеше с поглед и усещаше вълнението ѝ. Беше летял като вихър, за да успее да я настигне на края на улица „Турнон“ и сега вървеше редом с нея, без да знае какво да предприеме.
След като пресякоха Сена по моста при болница „Отел Дийо“ те преминаха покрай катедралата „Парижката Света Богородица“ и се изненадаха, когато я видяха осветена. Пред галерията, посветена на царете на Израил и на Юдея, трите портала на западната фасада бяха отворени и се забелязваше, че вътре има оживление, докато свещеници и Черни гвардейци се бяха събрали на площада пред църквата. На Марсиак дори му се стори, че сред тях има и вълчици.
— Какво ли се подготвя тук? — запита той.
— Нямам представа — отговори Италианката.
Но също като него тя предчувстваше най-лошото.
Влязоха в малкия частен квартал на обителта „Света Богородица“, тъй като Алесандра имаше ключ за вратата към него.
— Неотдавна Валомбър ми го даде — обясни тя, преди гасконецът да зададе въпрос.
Драконът живееше на улица „Каноничен съвет“, недалече от стария мост за пешеходци, който все още свързваше остров Сите с остров Света Богородица с Люспите, останка от времето, когато — преди драките да се заселят тук — свещениците от „Света Богородица“ все още имаха претенции за мястото. Марсиак и Алесандра намериха вратата заключена, но като се отдалечи на няколко стъпки, гасконецът забеляза, че на първия етаж един прозорец е отворен.
— Внимавайте изключително много — рече той на Италианката и ѝ подаде юздите на своя жребец.
След това ловко се покатери по фасадата и се вмъкна вътре.
Изпълнена с тревога, Алесандра бдеше зорко, очаквайки Марсиак да се появи отново. В нощната тишина ѝ се стори, че чува религиозни песнопения, които идваха от „Света Богородица“. Дали пък камбаната не биеше в далечината? Камбана, на която други камбани отговаряха?
Марсиак ѝ отвори.
— Влезте бързо — рече той.
Завърза конете на една забита за стената кука и последва гасконеца в къщата. Безмълвна и мрачна, тя изглеждаше пуста.
— На етажа няма никой — полугласно обяви Марсиак.
Разгледаха партера на лунната светлина, която проникваше през прозореца. Искаха да останат незабележими. Не разговаряха, не запалиха свещ и може би затова не видяха веднага една силно повредена стенна ламперия. Изглежда, някой беше ритал по нея с ботуш. Сякаш се бе опитвал да я изтърбуши.
Както се изтърбушва врата.
Алесандра и Марсиак съобразиха. Размениха погледи, разгледаха дървената ламперия, започнаха да шарят с пръсти по нея, опипаха всеки сантиметър и накрая намериха къде трябва да натиснат. Това им отне доста време, но за щастие, Италианката беше веща в подобни дела. Най-после ламперията се измести и откри желязна врата, която гасконецът отвори предпазливо, с пистолет в ръка. Вътре имаше стълба, в чието подножие Валомбър лежеше в локва кръв, осветяван от замиращия пламък на маслена лампа.
През 1621 година кралица Анна Австрийска получи имение в предградието Сен Жак, на края на едноименната улица. Тя настани там монахини бенедиктинки, дошли от долината на река Биевр, и през 1624 година постави първия камък на новата обител. Така се роди абатство „Вал дьо Грас“, където кралицата намираше спокойствие, каквото нямаше в Лувъра, далеч от двора и — както се надяваше — от шпионите на Кардинала. Тя ходеше често там и охотно преспиваше в петък, хранеше се в общата трапезария и спеше в скромен двустаен апартамент. След случилото се в Дампиер кралят строго ограничи свободата, с която се ползваше съпругата му. Но не успя да я принуди да се откаже от седмичните си посещения във „Вал дьо Грас“, където можеше тайно да се среща с херцогиня Дьо Шеврьоз или да изпраща писма до Испания благодарение на съучастничеството на абатисата, майка Дьо Сент Етиен. Впрочем нищо от всичко това не убягваше от взора на Кардинала.