По улицата в предградието Сен Жак, която се простираше пред тях пуста и почти права, Ла Фарг и Лепра се отправиха в галоп към абатство „Вал дьо Грас“. Ако кралицата беше там, несъмнено я дебнеше опасност. Поне така им каза Понтеведра, преди да издъхне.
— Трябваше Лувесиен да види отблизо лицето на смъртта, за да разкрие, че кралицата може да бъде нападната — рече Лепра, докато яздеха един до друг. — Защо?
— Вероятно е знаел, че кралицата е застрашена, но не е предполагал колко реална е тази опасност.
— И е разбрал, когато са го застигнали ударите на убийците ли?
— Така смятам. Рекъл си е, че щом се нахвърлят върху него, заговорът срещу кралицата вече е в ход.
— Но това, че посягат на него, означава, че посягат и на Черния нокът. Кой би дръзнал да го стори?
Капитанът на Остриетата не отговори: те почти пристигаха и намалиха ход.
„Вал дьо Грас“ предлагаше необикновена гледка за късния нощен час. Когато се приближиха, двамата конници намериха абатството осветено, а портала — отворен. В двора доста смелчаци от отряда на кавалеристите на Сен Жорж — прочутите Черни гвардейци — се движеха напред-назад. Всички те бяха с бронирани нагръдници и повечето все още държаха рапира в ръцете си. Действаха ефикасно, спокойно, без викове и хаос.
— Преминаването е забранено!
Ла Фарг съобщи името си на часовите, които пазеха край оградата, показа пропуска, подписан лично от ръката на Кардинала, и обяви, че има изключително важно съобщение за командващия офицер.
— Един момент — каза един от войниците на пост, след като разгледа внимателно документите на светлината на фенер.
Отиде нанякъде.
— Черни гвардейци ли? — учуди се полугласно Лепра. — Какво търсят тук? Не е тяхна работа да пазят кралицата.
— Зная. Но въпреки това…
Часовият разговаряше с някакъв офицер посред двора. Той го изслуша, после се обърна, направи знак на Ла Фарг и на Лепра да отидат при него. Те слязоха от седлата и тръгнаха към мястото на срещата, като водеха конете си за юздите. Срещнаха Франсоа Рейно д’Омбрьоз.
— Какво става? — запита Ла Фарг, след като дружески се ръкува в младия офицер от Черните гвардейци.
— Отблъснахме нападение на крилати драки. Не сме сторили кой знае какво, тъй като очаквахме да бъдем атакувани.
— Кралицата добре ли е? — с безпокойство в гласа запита Лепра.
— Кралицата не е тук, намира се на тайно място, което и аз не зная къде е, но сигурността ѝ е гарантирана. Идвате да ни предупредите, че е в опасност, нали?
— Да — рече Ла Фарг. — Но на вас вече това ви е известно. Откъде?
— Благодарение на тайно сведение, предадено на Сестрите на Сен Жорж. А вие?
Капитанът на Остриетата се готвеше да отговори, когато сякаш излизащо от ада ръмжене проряза мрака. Всички едновременно се обърнаха на север, към центъра на Париж, разделен от течението на Сена, и видяха Архай, който бавно кръжеше в звездното небе и продължаваше да ръмжи.
Изпълнен с ярост, Ленкур беше принуден да чака. Той разбра, че напразно блъска по вратата на мазето, в което го държаха затворен. Безсмислено беше също така да вика, да призовава някого, да ругае. Трябваше да пази силите си, за да бъде в състояние да действа, когато настъпи удобен момент. Палачите бяха пропуснали да му завържат ръцете. Вероятно го смятаха за не особено опасен — грешка, от която той имаше намерение да се възползва.
В този момент най-важното беше да не полудее, като си представя какво се случва с Клотилд. Ето защо девойката беше още жива и отначало ги затвориха заедно. Искаха по-късно да я изтръгнат от обятията му, да го обрекат на тревоги и на угризения. Маликорн — за Ленкур тя никога нямаше да се нарича иначе — знаеше как да измъчва човешките души…
Ключът се превъртя в тежката ключалка.
Седнал с гръб към стената в дъното на килията, Ленкур изглеждаше проснат и безчувствен, почти в безсъзнание: омекнало тяло, бавно дишане, клюмнала глава и паднали над очите му коси. Лявата му ръка лежеше неподвижна на пода, с дланта нагоре. Надяваше се по този начин да отвлече вниманието от дясната, криеше я под бедрото си и стискаше парче глина, което откри сред прахоляка. Мизерно оръжие, което щеше да му даде възможност да нанесе само един удар, но то като нищо би прерязало нечия вратна вена.