При условие че жертвата се приближеше достатъчно близо. И се наведеше.
Ленкур изчака, чу че вратата се отвори със скърцане и някой влезе влачейки… може би чувал?
— Трябва ми помощ — рече познат глас.
Слисан, Ленкур отвори очи и откри Сен Люк, който мъкнеше за краката трупа на един от пазачите в коридора.
— Сен Люк? Но откъде се появихте…
— Има и друг — заяви мелезът.
Ленкур се надигна и двамата заедно пренесоха и втория труп в килията. Единият беше с прерязано гърло, а другият — пронизан право в сърцето. И всичко това — без никакъв шум.
— Побързайте — подкани го Сен Люк.
Застана на прага и огледа дискретно коридора.
— Но откъде довтасахте? — запита Ленкур, докато сваляше от един от труповете портупея и рапирата му.
— Кардиналът ми нареди да сложа край на култа на Маликорн. Ще го сторя, когато свърша тук.
— Да сложите край ли…
— Да.
Ленкур нагласи ножницата си.
— Клотилд е пленница.
— Дъщерята на книжаря. Зная.
— Трябва да я спасим!
Невъзмутимо Сен Люк обърна към Ленкур хипнотичния си поглед, който се дължеше на червените стъкла на кръглите му очила.
— Подозирах, че ще измислите нещо подобно.
Подаде му един от своите пистолети.
Валомбър беше жив.
Лежеше в безсъзнание в подножието на стълбата, но простена, когато Марсиак внимателно го обърна по гръб. След това, докато гасконецът го преглеждаше, дойде на себе си.
— Не мърдайте, господине. Името ми е Марсиак и служа под командването на капитан Дьо ла Фарг.
— Зная кой сте, господине.
— Тогава вероятно сте наясно, че съм и малко лекар.
Драконът имаше отстрани дълбока рана, чиито краища изглеждаха като разядени от киселина — знак, че ударът беше нанесен с острие от драконит. Също така единият му крак беше счупен и огромна цицина украсяваше челото му.
— Бедрото ви е счупено. Но първо ще се заема с раната, преди да изтече кръвта ви.
Алесандра се върна с конец, игла, леген с вода и с чаршафи, които беше намерила в къщата. Беше необходима носилка, за да качат ранения на партера. Но се оказа невъзможно да го преместят, затова Марсиак реши да действа незабавно на място. Щяха да помислят по-късно какво да предприемат.
С разкривено от болка лице, докато гасконецът зашиваше раната, Валомбър обясни, че е бил изненадан от двама крилати драки в стаята, че те го ранили, но успял да им се изплъзне и затворил под носа им тайната врата. След това изгубил съзнание на стълбите.
— Каква е тази стая? — запита Марсиак.
Намираха се в шестоъгълна стая, празна и гола.
— Кабинет за съсредоточаване — отговори Валомбър. — Изключително важно място, ако искаме да запазим контрола над… — той потърси точната дума — … ако искаме да запазим контрола над дракона.
Гасконецът разсеяно кимна.
— Вашите убийци не са имали време да чакат, което несъмнено ви е спасило живота — рече Италианката. — Налагало се е да вършат още работа.
И тя разказа как двама крилати драки — вероятно същите — са убили Понтеведра в Двореца на извънредните посланици. Ето какво ги беше довело тук — нея и Марсиак.
— Значи са дръзнали — прошепна драконът. — Арканите са дръзнали да се опълчат срещу Черния нокът…
— И срещу Пазителите.
— За нещастие, боя се, че могат да сторят и много по-лоши неща до утре, госпожо.
— Чувате ли? — запита Марсиак и наостри уши.
Архай първо прелетя ниско над Париж, правеше кръгчета и ръмжеше. Тогава, докато камбаните в столицата едновременно обявиха тревога, изненаданите в съня си парижани се опитваха да разберат какво става, преди да вдигнат изпълнени с безпокойство погледи към големия черен дракон, който отминаваше и се връщаше, чертаеше широки букли в нощното небе, но не предприемаше нищо друго, освен от време на време да ръмжи, а черните му люспи блестяха под светлината на звездите и на пълната луна.
Объркването на населението обаче не продължи дълго.
То бързо отстъпи място на ужаса, когато Архай започна да бълва разрушителен огън, да прави на прах керемидите и да разпръсва жарава навред.
Рейно д’Омбрьоз и неговият отряд от кавалеристи стремително напуснаха „Вал дьо Грас“. Придружени от Ла Фарг и Лепра, Черните гвардейци поеха по улицата в предградието Сен Жак, докато кварталът се оживяваше и безпокойството на хората преминаваше в страх. Драконът засега като че ли пощадяваше предградието, но докога щеше да продължи това? Трябваше ли да чакат и да се надяват, или да хукват нанякъде? Да спасяват живота си, като изоставят жилищата и имотите си, които вероятно щяха да бъдат опожарени?