И веднага отговори.
Промуши до дръжката рапирата си в корема на Госпожицата.
Тя се вкамени и изстена, обзета от болка и от ужас.
Долепен до противничката си, Сен Люк също изчака, без да помръдне. Накрая, когато усети, че Госпожицата все повече и повече започва да натежава в ръцете му, той бавно превъртя рапирата в тялото ѝ, извади я внезапно и блъсна жертвата си с всички сили.
За миг Госпожицата остана изправена, вътрешностите ѝ се изсипаха през огромния отвор и паднаха на пода с глух шум. След това тя се свлече, издаде дълъг и пронизителен вик, гърчейки се неистово, докато смъртта я сграбчи в обятията си.
Люспестата опашка потрепери за последен път.
Сен Люк се вгледа в трупа, преди да пъхне пистолета в колана си, и с рапира в ръка тръгна, като леко се полюляваше.
Сен Люк излезе навън, без да срещне съпротива, и пред очите му изникна град, изпаднал в страшно бедствие, изпепелен от пожарища, а ужасените му жители да чудеха накъде да бягат. Изпитвайки болка повече, отколкото беше готов да си признае, той се облегна на една стена. Намираше се на улица „Сент Оноре“ на ъгъла с улица „Гайон“. Ръката, с която придържаше ранената си страна, беше цялата в кръв.
— Сен Люк!
Ленкур се връщаше.
Съвсем блед, Сен Люк се изправи.
— Девойката? — запита той.
— На сигурно място е. Поверих я на капуцините от улица „Сент Оноре“.
— Добре.
— Маликорн?
— Мъртва е.
— Вие сте ранен.
— Ще се оправя.
— Оставете ме да видя.
— Ще се оправя, ви казвам! Трябва да отидем в „Парижката Света Богородица“. Сега драмата се развива на това място и съм готов да се обзаложа, че Ла Фарг вече е там.
Ленкур кимна, но погледна с безпокойство навалицата по улица „Сент Оноре“. Недалеч от тях една опожарена къща се срути и предизвика изпълнени с ужас викове, разхвърчаха се овъглени остатъци. Хора и животни се блъскаха. Сен Люк разбра какво тревожеше младежа и посочи с пръст кулата на „Пощенска служба Гаже“.
От двореца на Арканите Ересиарха се опитваше да контролира действията на Архай. Той предпочиташе да го принуди да не обръща внимание на въоръжените шатленки, които го преследваха в небесата, но големият черен дракон искаше да се разправи с тези непоносими бели и крилати създания. Те нападаха и бързо отстъпваха, понякога му причиняваха остри и кървави болки, които увеличаваха гнева му. Ересиарха не можеше да стори нищо. Той гледаше през очите на Архай. Водеше го напред. Но беше неспособен да победи инстинктите му. Впрочем съществуваше голям риск да се изгуби сред примитивните криволици на ума на Архай, да бъде завладян от бруталните му емоции, да се подчини на дивашките му действия.
Наистина го завладяваше опиянението да се превърне в необуздаема сила.
Няколко вълчици загинаха. Други бяха принудени да отстъпят върху ранените си или изтощени виверни. Съвсем малко шатленки бяха останали да предизвикват яростта на Архай. Без тях Париж щеше да се превърне в огромно пепелище, но саможертвата им нямаше да предотврати неизбежното. Щяха да издържат още съвсем малко.
Шок.
Ересиарха изпита физически шок и същевременно мълниеносна болка ослепи Архай. Съзнанието на водача на Арканите се размъти. Трябваше му време, за да се съвземе и да поднови връзката с черния дракон, но той успя да стори това…
… едва миг преди втори шок да го разтърси.
Капка кръв потече от ноздрата му.
Когато голямата камбана на „Парижката Света Богородица“ удари за втори път, отново сякаш изстреляно от топ гюле порази Архай и го отхвърли надалече. Ръмжейки гневно, примитивният дракон успя да овладее полета си едва след няколко залитания. Болката изчезна едновременно с потъването в мрака на дълбокия и силен звук на огромната камбана. Архай не повтори предишната си грешка: остана на разумно разстояние от катедралата.
По улиците на столицата тази победа над дракона беше ознаменувана с викове „ура“. Под високия свод на Голямата галерия на „Парижката Света Богородица“ Ла Фарг запита:
— Ами сега? Няма да можем да държим чудовището настрана само по този начин, нали?
— Не — отговори предводителката на вълчиците, без да изпуска от поглед големия дракон, който се рееше във въздуха. — Ние не бихме могли.
Изпитанието приключи и вече нямаше време за чакане и за надежди.
— Отворете — каза майка Терез дьо Восамбр сред смълчаната крипта.
Пред нея се издигаше масивна врата.
Две сестри на Сен Жорж тържествено сграбчиха халките на тежките крила близнаци, превъртяха ги и след това ги изтеглиха към себе си.