Бавно и безшумно вратата се отвори и вътре проникна светлина.
Права, с наведена глава, Анес дьо Водрьой държеше нещо притиснато към гърдите си, скрито между дланите ѝ.
— Вълчица ли си? — запита настоятелката на шатленките.
Анес не отговори, но повдигна сериозното си лице и протегна ръце, от които се появи вече празна и прозрачна Сфера на Душата.
В дома на Валомбър Марсиак се изкачи по тайното стълбище, бършейки челото си, и се присъедини към Алесандра, която се взираше към небето от един прозорец. Грижливо беше зашил раната на дракона и след това постави импровизираната шина на счупения крак.
— Е?
— Вече не виждам Архай — отговори Италианката. — Сякаш камбаната на „Парижката Света Богородица“ го държи на разстояние.
Огромната камбана на катедралата наистина продължаваше да звъни в бавен ритъм, но равномерно.
— Вероятно трябва да благодарим на шатленките. Ето какво са подготвяли преди малко — добави гасконецът.
Той си припомни, че когато двамата с Алесандра минаха покрай „Парижката Света Богородица“, отивайки към дома на Валомбър, катедралата беше осветена и превзета от Сестрите на Сен Жорж.
— Само че драконът още не се беше появил — отбеляза младата жена. — Но тъй като несъмнено шатленките не се намираха там случайно, навярно имаха основателни причини да предполагат, че Архай ще нападне през тази нощ. И се подготвяха.
— Откъде са можели да знаят?
— Това…
Италианката присви рамене, беше замислена. Най-после се обърна от прозореца и погледна към Марсиак. Лунните лъчи осветиха красивия ѝ профил и посребриха рижите ѝ коси.
— Как е Валомбър?
— Заспа. Или изпадна в безсъзнание. В неговото състояние това е почти едно и също… Независимо че е изгубил много кръв, ще оцелее. Естествено, би се почувствал по-добре в леглото си, но нямам сили да го нося на гръб… Както и да е, ако не бяхте проявили безпокойство за него, сега щеше да е мъртъв.
Докато Алесандра слезе при ранения, Марсиак отиде в кухнята, за да потърси нещо за пиене и да остане за миг на спокойствие. Намери начената бутилка вино и я пресуши на три глътки. Започна да усеща, че се отпуска, когато дочу викове, шумове и страхотен смях.
Заинтригуван, той погледна през прозореца и изруга.
Цели банди драки напускаха Люспестия квартал. Движеха се по грубите дървени мостове, които свързваха техния остров с двата бряга на Сена, както и по клатещото се и почти забравено мостче, водещо към квартала на свещениците, накрая на остров Сите. Дори използваха лодки, някои от които се преобръщаха или биваха отнесени от течението.
Бяха пияни, възбудени от пожарищата, раздразнени от звъна на голямата камбана, екзалтирани от гледката, която им предлагаше летящият в небесата черен дракон. Повечето от тях бяха изпаднали в лудост, предизвикана от виното на Арканите и от отровата, която беше пуснала в него Магьосницата, следвайки плановете на Ересиарха. Наистина, временна лудост. Но лудост, която ги заслепяваше, будеше у тях войнствена дързост, караше ги да дирят вкуса на кръвта. Подтикваше ги да убиват и да рушат, да проявяват чудовищна жестокост, за да задоволят инстинктите си. Размахваха оръжия и факли, надаваха бойни крясъци, кискаха се дивашки.
В обителта „Света Богородица“ подпалването на първите къщи по улица „Каноничен съвет“ започваше, когато Марсиак погледна навън.
Алесандра пъхна възглавница под главата на Валомбър. Седнала на земята до дракона в малката тайна стаичка, тя чу, че гасконецът тича по стълбите, и се надигна обезпокоена.
— Какво става?
— Трябва да бягаме. Елате.
— Защо.
— Драките нападат. Пристигат от Люспестия квартал и плячкосват. След няколко минути ще разбият вратата.
— Драките нападат ли? Но това не е възможно!
— Помъчете се да ги спрете. Хайде, идвайте!
Той се опита насила да я хване за ръката, но тя не му позволи.
— Не можем да изоставим Валомбър тук.
— Нямаме избор, Алесандра!
— Аз няма да го изоставя!
— Алесандра!
— Оставам!
Марсиак изруга, но предпочете да не размишлява за упорството на жените, достойни да бъдат обичани. Трябваше бързо да вземе правилно решение. Наистина можеха да се затворят тримата тук и да се молят драките да не открият скривалището. Но щом той и Италианката успяха, защо трябваше да подценяват драките? Независимо че грабителите не биха имали търпение да търсят тайния механизъм, можеха просто да разрушат всичко. Крилатите драки, които се бяха опитали да убият Валомбър, не разполагаха с време и не биваше да вдигат много шум, за да не привлекат вниманието на съседите. Драките, които сега пристигаха, бяха с развързани ръце за действие.