Големият черен дракон беше далече: широките кръгове, които описваше в небето, го държаха на разстояние от камбанарията на катедралата, но той не се беше предал.
Напротив, явно изчакваше.
— Бунтовете избухнаха в подходящия момент, наистина отбеляза Ла Фарг. — Не зная как, но Арканите са ги провокирали. Впрочем драките, които атакуваха портала на Обителта и които продължават да ни обсаждат, тези драки са дисциплинирани наемници, те очевидно се подчиняват на нечии заповеди.
— Наредено им е на всяка цена да осуетят ритуала, който се извършва в „Парижката Света Богородица“. Без него камбаната ще звъни напразно.
— Така е, да — отговори капитанът на Остриетата и се обърна. — Може би трябва да преместите някои от гвардейците, които защитават площада и… Внимавайте!
Ла Фарг се хвърли и прикова майка Д’Осен към земята, а един крилат драк едва не я прониза, но рапирата му се заби в празното пространство. Докато ставаха и вадеха оръжията си, петима драки се появиха на терасата с рапири в ръце и прибраха кожените си криле.
Опрели гърбове, Ла Фарг и настоятелката на вълчиците чакаха готови за бой.
— Искат да се доберат до камбанарията — рече шатленката. — Ако камбаната престане да звъни…
Крилатите драки се хвърлиха на щурм.
В „Парижката Света Богородица“, след като затвориха обсадения Портал на обителта, Черните гвардейци побързаха да преведат бегълците от свещеническия квартал през напречната галерия и да ги изведат през портала „Сент Етиен“ за да им подсигурят убежище в съседния епископски дворец. Някои пожелаха да останат под двойната защита на катедралата и на Сестрите на Сен Жорж, но гвардейците бяха непреклонни: трябваше, доколкото беше възможно, да осигурят спокойствие на молещите се шатленки. Приклекнали в хора на църквата зад главния олтар, те не преставаха да отправят молитвите си с часове, а шепотът им изпълваше със странна мелодия празния огромен кораб. Бяха толкова пламенни, че сякаш въздухът трептеше, а в пространството се носеше и ехото на бавния и тържествен звън на голямата камбана. Сестрите изчерпваха докрай силите си — дотолкова, че някои от тях падаха в безсъзнание и трябваше да бъдат отнасяни.
Но скоро се връщаха.
Докато се молеха и докато камбаната на „Парижката Света Богородица“ звънеше, Архай щеше да остане далеч от Париж.
Щом се присъедини към Лепра при Портала на обителта, Марсиак с изненада установи, че приятелят му проявява признаци на слабост, които само той беше в състояние да усети. Краката на мускетаря внезапно омекнаха и трябваше да се облегне на една колона, за да прикрие състоянието си. Беше бледен. Мускулите на лицето му се бяха опънали до скъсване, беше стиснал челюсти: успяваше да сдържи болезнената гримаса.
Марсиак хвана Лепра за лакътя с жест, който не приличаше на дружески, но дискретно го подкрепи и го отведе настрана, под свода на полукръглата обходна галерия около олтарната част на храма, наречена деамбулаторий.
— Какво ти е? — запита гасконецът полугласно.
— Нищо. Аз… Умора.
— Разправяй го на други. Рансата, нали?
Лепра въздъхна. Огледа се наоколо и кимна.
Тогава Марсиак разбра.
— Заради този прогонващ драконите ритуал е — рече той. — Той заплашва твоята ранса, която се защитава и те терзае! Тя ще те убие, ако останеш тук!
— А къде искаш да отида? В близката болница „Отел Дийо“ ли?
— Хайде, Антоан. Никой не ти налага да…
— В този час мястото ми е тук, Никола. Тук и никъде другаде.
Вбесен, гасконецът се обърна на другата страна.
— Като се замислиш — добави Лепра в кръга на шегата, — не смяташ ли, че трябва повече да се боя от рапирата на някой драк, отколкото от рансата? Това се отнася и за теб.
Марсиак не отговори.
Бяха близо до Червената порта, която дължеше името си на цвета на своите крила. Много по-малка от Портала на обителта, тя даваше възможност на свещениците да стигат директно до хора. Черните гвардейци я бяха барикадирали, за да не се налага да я защитават.
Лек дим преминаваше под нея.
Когато забеляза това, Марсиак много късно се сети за експлозивите, които отнесоха вратата в двореца Марьой.
— Залегни! — изкрещя той и изблъска Лепра зад една колона.
Взривът изхвърли гасконеца във въздуха.
Той падна тежко върху каменните плочи и покрит с прах, с течаща от ноздрите кръв, се опита да се изправи. Остро съскане тормозеше ушите; сърцето му биеше лудо: външните шумове стигаха до него приглушени. Виждаше замъглено и околният свят се клатушкаше — беше силно замаян. С омекнали нозе се помъчи да се изправи и подпирайки се на някаква колона, пропълзя напред. Като през мъгла успя да различи въоръжените драки, които нахлуваха в „Парижката Света Богородица“ през взривената Червена порта. Разпозна и Лепра, той вървеше срещу тях. Експлозията не беше пощадила мускетаря. Движеше се несигурно. Трудно му беше да стои прав и извади бялата си рапира с тромав жест — жест на пиян човек. Започна сражение. Черните драки прииждаха. Един от тях блъсна Марсиак и го отмина.