Гасконецът политна — доколкото можа, се задържа да не падне. Глъчката от боя стигаше до него далечна и неясна. Секундите минаваха в бавна какофония. Изправи се, видя, че Лепра държи рапирата си с две ръце, заобиколен от врагове, размахваше я дръзко. Бойна ярост беше обзела мускетаря. Вече беше получил няколко рани, без да трепне, продължаваше да удря надясно, наляво, да удря и пак да удря. Марсиак искаше да му се притече на помощ. Опита се да извади рапирата си, направи крачка, две, три, зави му се свят и падна на колене. Огромното пространство на катедралата танцуваше пред очите му, свиваше се и се разширяваше над него…
Дойде на себе си и потърси Лепра с поглед.
Изведнъж настана ужасяваща тишина…
Изведнъж ушите му престанаха да свистят и сърцето му спря да бие.
Изведнъж в паметта му се запечата чудовищно страшна картина, която щеше да го преследва винаги: едно острие беше забито до дръжката в корема на Лепра и той повръщаше кръв.
На покрива на южната кула Ла Фарг и майка Беатрис д’Осен бяха успели да се справят с двама драки. Така че оставаха трима, двама от които обединяваха силите си срещу капитана на Остриетата. Удряйки, финтирайки, размахвайки рапирата си, той защитаваше куличката, в която — в един от ъглите на терасата — се намираше стълбата, водеща към голямата камбана. На всяка цена трябваше да попречат на драките да се доберат до нея и да сложат край на бавния звън. Ла Фарг отби несръчния удар на противника си, извъртя се ловко и прониза гърдите му. Веднага се дръпна, за да избегне нападението на втория драк, здраво захвана острието му, отдалечи го от тялото си и — подчинявайки се на стар рефлекс — хвърли влечугото в бездната, като го ритна силно с ботуш в слабините. Но дракът разпери криле и бързо се върна на терасата, докато Ла Фарг ругаеше. Едва беше стъпил на твърда земя, когато куршум го уцели право в челото. Настоятелката на вълчиците оказа тази услуга на капитана, след като се беше освободила от драка, срещу когото се сражаваше сама.
— Бързо! — рече тя и проникна в куличката с димящ пистолет в едната ръка и с рапира в другата.
„Парижката Света Богородица“ беше застрашена крепост.
За да я защитават, Черните гвардейци и няколко вълчици се биеха: на площада пред трите портала на главната фасада; при широките отвори близнаци в стената при Галерията на Девата; под аркадите на Голямата галерия, където крилатите драки бяха изключително многобройни; и дори по коридора над Голямата галерия, свързващ двете кули.
Ла Фарг вървеше след настоятелката и затвори вратата на куличката, като спусна и резето. След като се изкачиха по тясната вита стълба, стигнаха до капака на камбанарията, който отразяваше звука надолу, и до островърхата арка, приютила огромната камбана на „Парижката Света Богородица“ и великолепното дървено скеле, на което тя висеше. Някъде се отвори малка вратичка и влезе крилат драк. Изненадана, майка Д’Осен получи удар с рапира в рамото и залитна. Ла Фарг се хвърли на помощ, счупи черепа на драка и го изхвърли навън. Но други драки пристигнаха точно когато огромната камбана прозвъня оглушително. Капитанът връхлетя върху им, принуди ги да отстъпят и да се върнат в Голямата галерия.
— Затворете! — изкрещя той на настоятелката на вълчиците.
С окървавена от раната ръка, тя хлопна вратата след Ла Фарг. Така го осъждаше да победи или да умре, но най-важното беше да защитят голямата камбана.
Вътре в „Парижката Света Богородица“ сред яростното меле, което противопоставяше драки и Черни гвардейци край Червената порта, Марсиак се нахвърли върху Керес Карн в момента, когато той, със злокобна радост, изваждаше острието си от тялото на Лепра. Гасконецът атакува неудържимо, с удвоена сила, принуди червения драк да се отбранява и да отстъпи. Но Карн се съвзе и без да постигне някакво предимство, престана да се огъва под яростния щурм на противника си.
Завърза се ожесточен дуел.
Всички атаки биваха отбивани. Финтовете не успяваха да постигнат целта си. Червеният драк умееше да се бие и запазваше хладнокръвие. Фехтоваше се ефикасно и без украшения, сякаш се намираше на бойното поле. Стегнат, концентриран, Марсиак разбра, че врагът му е равностоен. Тогава той си помисли за Лепра и сдържайки се да не го заслепи злобата, придоби сякаш нови сили. Ръката му стана оръжие на отмъщението. Ударите му бяха мощни, точни, страховити. Скоро усети, че китката на драка отслабва и рапирата трепери в дланта му. Карн започна да изпитва безпокойство. Поиска да извика помощ, но сражението беше отвело двамата противници насред деамбулатория, далеч от основната схватка. Червеният драк вече само се защитаваше. Жестовете му ставаха все по-припрени, все по-колебливи, а гасконецът действаше страшно ефикасно.