Спря.
Протегна врат и приближи главата си, украсена със скъпоценен камък.
Остриетата не помръднаха.
В надвисналата тишина могъщото дихание на Архай изпълваше опустялата катедрала със зловещ тътен. Той дълго се взира в мизерните същества, които се бяха изпречили на пътя му и сякаш го заплашваха.
С пресипнал глас, идващ като че ли от дълбините, едва успя да изрече:
— За… Защо?… Без… полез… но…
— Защото не всеки избира къде ще умре, драконе — отговори му Ла Фарг, без да мигне.
Мисълта, че някакво същество може да се жертва, беше абсолютно чужда на Архай. Той разгледа петимата мъже пред него, сякаш поведението им го принуждаваше да се запита дали е необходимо да ги убива.
Изведнъж драконът се обърна, започна да лази бързо, като голям гущер, прескочи балкона, където беше разположен органът — счупи го и излетя навън през разбития витраж.
Анес стоеше сама на площада, покрит с трупове на драки и на гвардейци. Беше въоръжена и облечена като вълчица на Сен Жорж: високи бежови ботуши, които се прегъваха при коляното ѝ, подплатени панталони за езда, роба с цепка, тежък колан, който пристягаше талията ѝ, широки ръкави, дебели ръкавици, монашеска кърпа, която правеше лицето ѝ да изглежда овално, воал. Носеше на сърцето си кръст и дракона на своя орден, но докато при останалите вълчици беше избродиран в черно, нейният беше ален. Беше извадила рапирата си и я държеше насочена надолу в протегнатата си напред ръка, леко отклонена от тялото. Острието и предпазителят на рапирата бяха измайсторени от черен и блестящ драконит.
Тя чакаше.
Зад нея гореше малката църквичка „Сен Кристоф“.
Архай огледа внимателно Анес, без да се приближава до нея. Беше обезпокоен. Знаеше от опит, че трябва да се пази от вълчиците, но отгатваше, че тази притежава огромна мощ, беше различна от другите. Мощ, която можеше да се окаже по-разрушителна от неговата, независимо че беше скрита в толкова крехко, толкова слабо тяло.
Мощта на Прастар дракон.
Големият черен дракон изръмжа, но това въобще не оказа въздействие върху вълчицата.
Той скочи.
Анес веднага се хвърли напред, направи кълбо, докато драконът минаваше над нея и успя да нанесе удар в корема му. Острието от драконит мина през люспите и проникна в меката плът, чу се съскане, сякаш причинено от разгаряща киселина. Анес се изправи и се превъртя. Архай също се извъртя рязко, с мощно завъртане на кръста. Отново се измерваха с погледи, но този път вълчицата беше обърнала гръб на „Парижката Света Богородица“. Драконът изпитваше болка. Разгневен, той се изправи на лапите си, пак нададе вой и изригна огън.
Анес коленичи и превъртя рапирата си с върха надолу пред себе си. Със затворени клепачи, тя се молеше, когато пламъците я атакуваха или по-скоро се плъзгаха покрай нея, както водната стихия се разбива в борда на кораб. Драконът се ожесточи, избълва нажежени кълба, които свистяха и връхлитаха като вихрушка. Въздухът се нагорещи. Труповете наоколо станаха на прах и бяха пометени от фъртуната. Паветата изскачаха от земята почернели и обгорени. Стихията се блъсна във фасадата на „Парижката Света Богородица“ като страхотна вълна от пламтяща пяна.
Но нищо не се случи.
Отчаян и изтощен, Архай се отказа. Престана да изригва огън и гледаше как вълчицата се изправя, докато трите портала на катедралата зад нея горяха. Анес вдигна очи, безстрашно впери поглед в дълбокия и ужасяващ взор на примитивния дракон.
Той разбра, че тя не се бои, и нададе страшен рев.
— Сега е мой ред — рече вълчицата.
Тя изведнъж разпери ръце и произнесе словата на силата.
Въздухът затрептя, запращя.
Талази енергия изникнаха около Анес, докато някаква бяла форма започна да се отделя от нея, бяла форма, която се разрастваше, ставаше огромна. Тя освободи своя призрачен дракон и командваше неговата мощ. Той се изправи и разпери криле пред изплашения и смаян Архай. В транс, с образуващи кръст ръце и с отметната назад глава, Анес се издигна в левитация, докато бляскаха светкавици, вихрушка люлееше ръкавите и краищата на робата ѝ, мракът се разкъсваше, разнасяше се глух грохот…
Прастарият дракон започна да изригва.
Бял огън се стовари върху Архай и го заля с искряща жарава. Черният дракон се опитваше да избегне страданието, но беше безпомощен. Гърчовете му бяха ужасяващи, блъсна се във фасадата на една от къщите край площада и зданието рухна, а с мощните удари на опашката си разруши докрай изгорената църква „Сен Кристоф“. Стенеше, ръмжеше в плен на болката, причинена му от свещените пламъци. Изведнъж се присви и остана дълго неподвижен, докато скъпоценният камък на челото му се разлетя на дребни късове.