— Какво знаят за нашите действия? — подигравателно подхвърли Магьосницата.
— Нищо. Именно затова си позволяват да ни нападат.
— Те са нещастници. Скоро ще се бият, за да се докоснат до късче от славата ни.
— Засега ни отхвърлят и могат да ни възпрепятстват. Кой знае до какви дръзки реакции ще стигнат?
Магьосницата не отговори, но измъкна крака си. Тя протегна ръка, за да получи чаша от Благородника, отпи малка глътка от течността и рече:
— Не прекалявай с този нектар. Знаеш какви злини може да ти причини.
Беше отвара от златен блян, много ценена дрога в безделническите и богаташките среди. За драконите това беше любимата напитка, без която не можеха. Често пъти те губеха мярката и прекаляваха, особено новородените. У тях наистина златният блян събуждаше забравени инстинкти. Благодарение на бляна те се връщаха към естествената си същност. Независимо че им беше трудно да приемат временно драконова форма, можеха да претърпят пълно преобразяване под въздействие на дрогата. Но трябваше да платят страшно висока цена. Привикваха, ставаха им необходими все по-големи дози, а организмът отслабваше от отровата. Множество новородени се погубиха сами по този начин.
След като остави чашата, Магьосницата леко слезе от масата и вперила поглед в очите на Благородника, се настани до фотьойла, като го разкрачи и клекна в нозете му.
— Нали не старите кютюци от Черния нокът те карат да изглеждаш толкова загрижен?
— Не.
— Какво има тогава, малко братче?
Тя плъзна ръка, допря я до панталона на Благородника и започна да го разкопчава.
— Струва ми се, че Ересиарха не оценява правилно положението — обясни той. — Да убие Алхимика, без да се допита до никого, беше лудост. А да събуди Архай за тази цел беше още по-голямо безумие. Ересиарха е като… заслепен от Великия промисъл. Той се безпокои и не зная как да го вразумя.
— Възможно ли е въобще това?
— Надявам се — отговори Благородника, усещайки че опитна ръка бърка в панталоните му. — Но дори перспективата за общо събрание не го тревожи особено…
— Общо събрание ли? Кой иска да го свика?
— Учителят по фехтовка. Но подозирам, че в основата на подобно искане е Надзирателката. Убеден съм, че тя събира група срещу Ересиарха.
— Което ще рече срещу нас. Ако Ересиарха се сгромоляса, скоро след това и ти ще изпаднеш в немилост, а аз също няма да бъда пожалена…
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Нищо.
И тъй като дланта на Магьосницата хвана здраво и нежно нещо втвърдено, Благородника остана без сили да води разговор.
— Добре — промърмори той. — Скоро ще трябва да даваме отчет пред общото събрание на Арканите.
— Алхимика предизвика собствената си гибел — припомни му Магьосницата.
Тя го привлече към себе си, погали корема му и изтегли кръста си напред. Той леко се свлече надолу във фотьойла.
— Трябва да действаме — отсече тя.
— Да действаме ли? Какво искаш да кажеш?
— По-късно — прошепна му тя в ухото.
Повдигна бедра, намести се и внезапно вкара достойнството му в пещерата си, като се притисна с всички сили към тялото му. Цялата се разтрепери, докато на тласъци се приближаваше и отблъскваше от него.
По-късно Ла Фарг отиде при Анес в конюшнята, където, тъй като не я хващаше сън, тя се занимаваше с любимия си кон на светлината на един фенер. Виждайки с крайчеца на окото си, че капитанът влиза, младата жена продължи да лъска гривата на жребеца и каза:
— Благодаря на Бога, че не избрах него, за да отида на Възвишението Сен Мишел! Щях да го изгубя…
Ла Фарг седна на някаква табуретка.
— Как си, Анес? — попита той съвсем сериозно.
За момент младата жена престана да реши коня си…
… след това продължи — спокойно и равномерно.
— Не аз рискувах да загубя едното си око — рече тя, колкото беше възможно по-небрежно.
Ла Фарг се усмихна.
Искаше му се да каже, че вече не мисли за превръзката, но лявото му око все още го болеше и не можеше да понася светлина.
— Познавам те добре, Анес. Има нещо, което не ни казваш…
Тя не отговори и продължи със заниманието си.
— Ако не искаш да говориш, добре — продължи Ла Фарг. — Но знай, че винаги ще бъда готов да те изслушам… Впрочем… — той се поколеба. — Впрочем, те се отнасяха добре с теб, нали?
— Кой, шатленките ли? Достатъчно добре, когато тайно те захвърлят в ужасно тъмна килия… Но особено непоносимо ми беше да си мисля, че Балардийо е загинал. По моя вина.
Старият благородник я разбра и кимна.
— Тогава какво те измъчва сега?