— Благодаря — каза Анес.
Тя остави рапирата си, взе кърпа, за да избърше лицето си, тила и гърдите. Беше се задъхала, но изглеждаше доволна, като да се беше нахранила обилно. Упражнението страшно ѝ се хареса.
Сен Люк мълчаливо прибра рапирата си в ножницата.
— Реших да се доверя на интуицията ти, Анес — обяви Ла Фарг.
За да стане ясно и на другите, обясни:
— Анес предполага, че все още не сме приключили с Алхимика от Сенките.
С пълна уста, Балардийо зяпна удивено и вдигна ръка, за да рече нещо, но младата жена го изпревари:
— Да, Балардийо, зная, че Алхимика е мъртъв.
Заинтригуван, Ленкур затвори вестника. Марсиак продължаваше да спи на стола, с лека усмивка на устните, огряван от лъчите, които преминаваха през завесата. Балардийо свали ръката си.
— Има причини да смятам, че той е един от ключовете към мистерията, която ни интересува — продължи Анес.
— Какви са ти съображенията? — запита Сен Люк.
— Добре де, по-скоро става дума за предчувствие, за интуиция.
— Това може да се окаже достатъчно — съгласи се мелезът толкова лесно, че учуди Ленкур.
— Въпреки всичко — обади се Балардийо, след като преглътна лакомството — Алхимика е мъртъв. Така че ще бъде трудно да му зададем въпроси… Само Италианката да ни беше подръка!
Тази Италианка беше авантюристка, която на драго сърце търгуваше услугите си — всъщност изключително полезни — като интригантка, шпионка и съблазнителка. Напоследък Остриетата си бяха имали работа с нея, когато тя предложи да продаде на Франция много ценни сведения за заговор срещу Короната. Индиректно тези сведения допринесоха за залавянето на Алхимика от Сенките. Но Италианката никога не забравяше за собствения си интерес. Вярна на репутацията си, че извлича двойна изгода, тя си позволи да използва Остриетата, преди да се измъкне безнаказано на свобода — благодарение на могъщия си защитник: папа Урбан VIII.
— Да забравим за Италианката — рече Ла Фарг. — Когато я арестувахме, Алхимика служеше при госпожа Дьо Шеврьоз като специалист по магии. Знаехме, че е успял да спечели доверието ѝ, както и доверието на кралицата. Представяше се за някой си…
Опита се да се сети името.
— Шарл Модюи — припомни му Ленкур. — Той съществува или поне е съществувал.
— Какъв е бил? — запита Анес.
— Философ и пътуващ маг. Не е особено известен, но трудовете му са високо ценени в някои кръгове на посветени. Познават го само по писанията му. И то зле, както можете да предположите.
— С една дума — рече Сен Люк, — този специалист по магии има име, но не и лице. Това го превръща в идеалната жертва, като познаваме намеренията на Алхимика. Може да бъдете сигурни, че истинският Модюи е загинал.
— Да се върнем към Алхимика и към херцогиня Дьо Шеврьоз — намеси се Ла Фарг. — Доброволно или не, тя се превърна в съучастница на този, който се представяше за Модюи. Вероятно знае за него неща, които може да са ни от полза. Впрочем той не е паднал от небето и не е станал изведнъж специалист по магии в един от най-знатните домове във Франция. Как е проникнал в обкръжението на херцогиня Дьо Шеврьоз? И най-вече — кой му е помогнал?
Въпросът остана да виси във въздуха и с изключение на Марсиак всички решиха, че се нуждае от отговор.
— Смятате ли, че херцогинята ще ви приеме? — запита капитанът на Остриетата, като се обърна към Ленкур.
Бившият шпионин на Кардинала се поколеба за секунда.
— Да — отвърна той.
— Отлично. Идете да се срещнете с нея и я разпитайте. Бъдете съобразителен, тъй като не можем да ѝ предложим нищо, за да я насърчим да ни помогне. Марсиак ще ви придружи.
Гасконецът отвори едното си око и чу името си.
Марсиак и Ленкур изчакаха да мине обяд, за да отидат при херцогиня Дьо Шеврьоз, тъй като толкова знатна дама не приемаше никого, преди денят да започне да преваля. Те напуснаха предградието Сен Жермен, минаха по Червения мост, който, за съжаление, беше платен, но затова пък позволяваше на минувачите да избегнат Новия мост и тълпата по него. След това, вече на левия бряг, поеха покрай Сена, преди да се вмъкнат под широк свод, за да пресекат Голямата галерия — огромна постройка край реката, която свързваше Лувъра с двореца Тюйлери. Вървяха пеша, без да се боят за панталоните и ботушите си, тъй като разяреното слънце, което превръщаше Париж в огнена пещ, успяваше да изсуши калта по улиците и да я превърне в корава настилка.
Докато се движеха, Ленкур намери тема, за да поддържа разговор:
— Тази сутрин, когато Анес призна, че я води само интуицията, когато твърдеше, че трябва да продължим да ровим около Алхимика от Сенките, тя много бързо успя да убеди Сен Люк…