Марсиак се засмя.
— Научихме се да се доверяваме на интуицията на Анес. Вие също ще го сторите, не се съмнявайте.
— Наистина ли?
— Анес… Знаете, че за малко не е станала една от шатленките, нали? Щеше да бъде бяла вълчица, ако беше се замонашила. Това не е случайно… в нея има нещо особено.
— Как така?
Гасконецът направи неопределена гримаса и се опита да намери точните думи.
— Нещо особено… Нещо необяснимо…
Ленкур знаеше, че невинните въпроси понякога се превръщат в мъчителен разпит. Затова не настоя повече.
Голямата галерия от юг и улица „Сент Оноре“ от север обкръжаваха стария квартал с тесни и криволичещи улички, който се простираше почти до Лувъра. Именно там, на улица „Сен Томас дю Лувър“, се намираше великолепният дворец на херцогиня Дьо Шеврьоз, където само преди няколко дни се устройваха елегантни светски празници — когато господарката още не беше изпаднала в немилост.
Когато пристигнаха, Марсиак и Ленкур намериха монументалния портал на двореца Шеврьоз обсаден. Пред него се бяха струпали шумни хора, които се блъскаха и затрудняваха движението по улицата, а това само засилваше хаоса. Строги и невъзмутими, гвардейците на Кардинала с алени мантии възпрепятстваха тълпата да нахлуе вътре, въпреки протестите и вдигнатите юмруци, а един офицер напразно раздаваше заповеди. Той се отказа и нареди на хората си да направят място, така че големите врати се раздвижиха и се отвориха. Хората помислиха, че желанието им е удовлетворено. Те се успокоиха и отстъпиха пред гвардейците, които разшириха своя полукръг. Тук-там имаше изблъсквания с лакти, тъй като всеки искаше да се озове в първата редица.
Но и дума не ставаше да позволят на някого от тях да влезе вътре.
Бавно, тежко се появи тараска, впрегната в две каруци, натоварени с вързопи, сандъци и мебели. Двама кочияши, въоръжени с пики, водеха огромното черупчесто влечуго, което с шестте си къси крачища пое наляво по улица „Сен Томас дю Лувър“ към улица „Сент Оноре“. Слуги придружаваха конвоя.
Марсиак и Ленкур не изчакаха да видят как ще се затворят вратите, а мнозина също се опитаха да проникнат в двора на двореца Шеврьоз, където пазеха други гвардейци. Те познаваха нрава на парижаните и склонността им към бунтове. Жегата не помагаше за успокояването на духовете и струпването можеше да се превърне в кървава схватка с въоръжените мъже.
— Няма да е лесно да се срещнем с херцогинята — коментира гасконецът.
Ленкур, който наскоро беше идвал в двореца Шеврьоз, познаваше добре мястото и рече:
— Отзад има малка градинка, която се простира до улица „Сен Никез“. Има вратичка в стената, която…
— Наистина ли смятате, че не я пазят? Или че ще се окаже отворена?
— Не. Прав сте.
— Като начало, да се опитаме да разберем какво става, искате ли?
Седнаха на една маса в близката кръчма, край прозореца, което им позволяваше да наблюдават улицата и обсадения портал.
— Какво става в двореца Шеврьоз? — запита Марсиак.
Научиха, че сутринта кралят обявил в Съвета изпращането на заточение на госпожа Дьо Шеврьоз, която за пореден път участвала в заговор срещу кардинал Ришельо. Дълго заточение, тъй като трябвало да бъде въдворена в Турен, в замъка Кузиер. Но вестта разтревожила многобройните снабдители, на които херцогинята дължала огромни суми и които пристигнали, за да им плати. За съжаление, освен със специално разрешение, кралят забранил посещенията при госпожа Дьо Шеврьоз, което тя вероятно в момента приемала с радост.
За Ленкур и Марсиак новините бяха много лоши.
— Няма никакво съмнение, че херцогинята е под наблюдение — рече гасконецът. — Така че не е достатъчно да прескочим стената на двореца, за да се срещнем с нея.
— И губим време. Скоро тя ще тръгне към Кузиер.
— Може би ще е по-лесно да я чакаме там, далеч от шпионите, които пъплят из Париж.
— Може би да — отговори Ленкур и се обърна към прозореца.
Тогава видя призрак, който все по-рядко го посещаваше, призрака на Виелиста. Някога той беше неговата свръзка — когато той, Ленкур, служеше като шпионин при кардинал Ришельо. Грабнал старата си виела, старецът стоеше на ъгъла и сочеше с пръст Жюл Берто, който излизаше от двореца Шеврьоз. Берто беше книжар, специалист по езотеричните трактати, който много обичаше Ленкур, отнасяше се с него като с любим племенник, дори като със син. Облечен с дълга жилетка без ръкави и с накривено боне, мъжът вървеше, разлиствайки някаква тетрадка, изцяло погълнат от четивото си.