Сега вече беше очевидно: Тревил не знаеше за неуспешния дуел. Д’Артанян беше запазил тайната, а това не изглеждаше учудващо за човек като него. Попречвайки на сблъсъка с присъствието си и преструвайки се, че нищо не е забелязал, опитният лейтенант успя да се намеси не налагайки се с чина си, а разчитайки на своя авторитет. Тази хитрост впрочем го освобождаваше от задължението да подготви рапорт: това беше начин да предпази другарите си по оръжие.
— Тъй като — продължи Тревил — държа на половината от хората си не по-малко, отколкото на вашата личност…
Този път Лепра почти незабележимо започна да премигва. Дали пък Тревил не знаеше нещо, което не показваше? Дали не беше предпочел да се преструва на наивен, за да не бъде принуден да прибягва до радикални дисциплинарни мерки?
Лепра се поколеба, след това промълви:
— Бла… Благодаря.
— Моля. За да предпазя едновременно вас и моя отряд, ще ви раздалеча. Господин кавалер Д’Оргьой, тази вечер тръгвате на специална придружаваща мисия.
Минитюариста пристигна в Париж през вратата Сент Антоан, под безмилостното слънце, което го принуждаваше да притваря клепачи.
Висок и рус, той яздеше червеникав кон и теглеше след него муле, което мъкнеше багажа му. Беше облечен с прашна синя дреха, на главата — с барета, украсена с перо от фазан, а ботушите му бяха смачкани и износени. Под разгърдения му дублет ризата беше залепнала за тялото му от пот, а под широко разтворената яка се подаваха гъсти и черни косми, които по нищо не се различаваха от брадата му. От него просто течеше вода. Миришеше силно на мускус, похъркваше глухо, докато дишаше. Беше препасал през кръста си рапира „шиавоне“ което на италиански означава „роб“. С такива оръжия традиционно са екипирали далматинските гвардейци на Венецианската република, наричани „роби“. Беше много здраво острие, чиято дръжка обхващаше цялата ръка на войника.
Напускайки улица „Сент Антоан“ и тълпата, Миниатюриста пое по улица „Сен Пол“, стигна до Сена и вървя покрай реката, докато стигна Люспестия квартал.
Люспестият квартал.
Така наричаха остров Света Богородица, което ще рече сегашния остров Свети Луи. Останал дълго време в диво състояние, той бе населен с драки, които изградиха село — влажен лабиринт от колиби и наколни жилища, от шумни кръстовища и тъмни улички. През деня остров Света Богородица с Люспите приличаше на заблатено, окаяно селце, от чиито клоаки се носеше воня на мръсни тресавища. Но щом паднеше мрак, Люспестият квартал се превръщаше в туптящо сърце на примитивна и жестока култура, която се развиваше под светлината на факлите, във влажния и разнасящ миризми на хранителни подправки въздух, в ритъма на ужасяващи барабани, придружаващи древни ритуали, в дандания на бойни маршове, на сладострастни танци, сред кървави побоища. Тук важаха само племенните закони и традиции на драките.
Но не и в присъствието на дракон, разбира се.
След като мина по дървения мост, който свързваше десния бряг на Париж с Люспестия квартал, Миниатюриста продаде мулето и нае двама роби драки, които да носят багажа му. Търговецът, към когото се обърна, дори и не помисли да се пазари. Обикновено жаден за печалба, старият драк дори не посмя да го погледне в очите: той можеше лесно да познае дракона, особено когато този дракон притежаваше могъща аура — нещо, което Миниатюриста никога не пропускаше да демонстрира пред околните. Аурата понякога беше толкова силна, че предизвикваше неразположение сред смъртните, и в същото време тя наподобяваше причиняваща болка вълна, която стигаше до скритата същност на драките и разбуждаше в тях инстинкти на страх и покорство, макар да бяха свободна днес раса, но създадена от Прастарите дракони, които дълго бяха властвали безмилостно над тях.
Следван от наемните си роби, Миниатюриста яздеше из Люспестия квартал със съзнание за изпълнените с подозрение и понякога с омраза погледи, които привличаше. Вървейки не особено бързо и проявявайки пренебрежение към жителите на квартала, той скоро премина по моста над един тесен канал. Този канал изолираше част от остров Света Богородица и оттам се навлизаше в друг, недостъпен павиран квартал, където живееше общност от новородени дракони. Какви ли не безумни слухове се носеха за това гето, чиито тайнствени обитатели бяха защитени от чудовищни стени и огромни черни порти.
В дъното на улица, обградена от високи скали, Миниатюриста стигна до една от тези порти. Под каменен свод, по който пълзеше бръшлян, се издигаха двете правоъгълни крила, чието тъмно дърво, огромни плоскости, тежки пирони с квадратни глави и солидни ключалки носеха белезите на дълги години. Вратата се отвори бавно, когато драконът приближи, и той влезе в двора на елегантна сграда.