Това беше дворецът на Арканите.
На първите стъпала на каменното стълбище Благородника го чакаше усмихнат.
— Бъдете добре дошъл — рече той.
Без да отговори, Миниатюриста слезе от коня и се ръкува с домакина, но не прояви особена сърдечност. Сякаш без да обръща внимание, Благородника каза:
— Не мога да скрия какво удоволствие изпитвам, че ви виждам отново.
— Имах късмет, че бях в Лотарингия — студено отговори другият. — Кога ще се състои общото събрание?
— Скоро.
Забелязвайки търпеливо чакащите роби драки, Благородника запита:
— Какво е това?
— Моят багаж. Но робите взех само под наем. Някой ще дойде да си ги прибере утре.
— О! — възкликна леко объркан Благородника. — Обядвали ли сте?
— Малко.
— Тогава елате, ще ви приготвя трапеза.
Влизайки, драконите срещнаха трима прислужници, които, бледи и с празни погледи, излязоха да приберат багажа и да се погрижат за робите и за коня на Миниатюриста.
Докато Минитюариста похапваше енергично, но без да проявява нито задоволство, нито някакви претенции, Благородника му правеше компания с чаша златен блян в ръка. Бяха сами в луксозно мебелиран салон на двореца на Арканите и почти не разговаряха: когато се хранеше, Миниатюриста не желаеше да върши нищо друго. След като се наяде, той отпрати лакея, който му сервираше, изпи последна глътка вино, избърса пръстите си в покривката и поглади леко омазнената си брада.
— Сега е мой ред да задавам въпроси — рече той и посочи с пръст лакея, който излизаше.
Беше смъртноблед и безмълвен младеж с празен поглед и с бавни жестове.
— Последната прищявка на Магьосницата — обясни Благородника. — Според нея е елегантно да имаш прислуга от смъртни. Но не ме питайте за тайната на отварата, която ги кара да пият…
— Тя тук ли е?
— Магьосницата ли? Разбира се… Вероятно ще се присъедини към нас на вечеря.
Между двамата дракони се възцари мълчание. Погледите им се срещнаха и дълго време те втренчено се гледаха.
— Изпраща ме Ересиарха — рече Миниатюриста.
— Добре.
— Натовари ме с мисия.
— Каква?
— Ако Ересиарха иска да знаете това…
— … тогава той сам ще ми каже. Добре.
Благородника не настоя повече.
По отношение на Ересиарха Миниатюриста проявяваше вярност на куче пазач. Всичко което Ересиарха пожелаеше, Миниатюриста го изпълняваше. Без никога да обсъжда задачите си, нито пък да разсъждава.
— Нуждаете ли се от нещо? — студено запита Благородника.
— От злато.
— Ще го имате. Друго?
— Нищо за момента.
— Тогава, в такъв случай…
Той стана и се приготви да се оттегли, когато Миниатюриста рече, леко повишавайки тон, сякаш слагаше край на някаква дискусия с последен аргумент:
— Това, което Ересиарха стори, беше за доброто на Арканите. Смъртта на Алхимика беше необходимост. Той щеше да попадне в ръцете на шатленките, след като се остави да го измами тази… тази Италианка!
Драконът явно се развълнува. Бързо обаче си възвърна спокойствието:
— Както и да е — рече той. — Алхимика беше притиснат от безпощадното време и Ересиарха трябваше да действа. Друг изход нямаше.
И тъй като Благородника го гледаше, без да отговори, след кратко мълчание той запита:
— Ще поддържате ли позицията на Ересиарха по време на общото събрание на Арканите?
— Нима Ересиарха се съмнява?
— Ако противниците ни надделеят, това може да ни струва Огнения меч…
— Треперил ли съм някога? — възкликна Благородника уверено и си тръгна.
Но лицето му стана ужасно сериозно, когато Миниатюриста вече не можеше да го види.
Щом се върнаха в двореца на Ястреба, Марсиак и Ленкур разказаха на Ла Фарг и на Сен Люк онова, което бяха научили на улица „Сен Томас дю Лувър“.
— Беше само въпрос на време кралят да се разпореди госпожа Дьо Шеврьоз да потегли в изгнание — коментира капитанът на Остриетата. — Но като знаем, че тя без малко не предаде кралицата в ръцете на Черния нокът, трудно е да се съгласим, че изпращането ѝ в замъка в Кузиер е прекалено строго наказание… За съжаление, случилото се вреди на плановете ни.
— Кога херцогинята трябва да напусне Париж? — поинтересува се Сен Люк.
— Съвсем скоро — отговори Марсиак.
— В този момент гвардейците на Кардинала пазят зорко двореца ѝ, от който ѝ е забранено да излиза…