— Да. Не е възможно да се влезе там, без да покажеш пропуск.
— Никакви посещения ли?
— Никакви.
— А писма?
— Всичките преминават през цензурата на Кардинала.
Ла Фарг се притесни и се намуси.
Влезе Анес, която се връщаше от дълга разходка на кон. Балардийо помагаше на Андре да прибере жребците в конюшнята.
— Какво става? — обърна се тя към присъстващите.
Марсиак ѝ обясни.
— Олеле! — възкликна младата жена, когато научи това, което знаеха и останалите.
— Но Арно като че ли има решение на проблема — подхвърли гасконецът.
— Познавам човек, който свободно може да влиза в двореца на госпожа Дьо Шеврьоз и да излиза оттам — обясни Ленкур. — Това е Жюл Берто, книжар и мой приятел.
— Какво търси при херцогинята този книжар? — запита Ла Фарг.
— Описва библиотеката в кабинета за магии.
— Ще се съгласи ли да изпълни ролята на наш пратеник?
— Вече го питах и той прие.
— Сигурен ли е? — пожела да се осведоми Анес.
— Надявам се.
Ла Фарг почеса брадата си, размишлявайки.
— Предпочитам, ако сте напълно сигурен — рече той.
— Берто е книжар — възрази Ленкур. — Той не е шпионин. Познавам го отдавна, но не мога да гарантирам за него.
Старият капитан присви рамене: единственото решение на проблема беше да поиска пропуск от Кардинала.
— Като няма риба, и ракът е риба… — позволи си да се пошегува той.
— Има обаче една пречка — обади се Анес. И тъй като другите я погледнаха с любопитство, тя обясни:
— Може и да греша, но дълбоко се съмнявам, че херцогиня Дьо Шеврьоз е в състояние да каже или да стори нещо, без Кардиналът веднага да научи. Несъмнено тя е подложена на колкото дискретно, толкова и ефикасно наблюдение денем и нощем. Убедена съм, че посещенията на този Берто също се следят, така че никак няма да се учудя, ако…
— Права си — рече Ла Фарг. После се обърна към всички:
— Не е достатъчно да поверим писмо на книжаря. Трябва да намерим начин да изпратим послание до херцогинята, без да възбудим подозрение и без да вдигнем под тревога съгледвачите от Кардиналския дворец.
Ленкур кимна:
— Ще помисля как да стане — обеща той.
Бастилията беше построена през втората половина на XIV век, за да заздрави защитата на Париж от изток. Издигната близо до вратата Сент Антоан, тази величествена крепост представляваше бастион, обърнат към предградието. Заобиколена от широк ров с вода от Сена, по краищата ѝ се намираха осем кръгли кули, всяка от които носеше име, например Кулата с параклиса или Кулата с кладенеца. Високи колкото тях стени ги свързваха, а вътре имаше двор. В него се влизаше по подвижен мост, който се сваляше и се съединяваше с постоянен мост над рова. Но човек трябваше да премине през още два външни двора, преди да се добере до този мост. Първият беше Издаденият двор. До него се отиваше лесно по улица „Сент Антоан“ или през градините на Арсенала, където се намираха казармата и конюшнята на гарнизона, както и магазини, в които затворниците имаха право да пазаруват. До втория външен двор, по-малък, се стигаше през голяма затворена врата: там се намираше домът на коменданта на крепостта.
Бастилията изгуби военното си предназначение по време на властването на Анри IV. Известно време държаха там държавното съкровище. След това Ришельо приспособи мазетата и етажите на осемте кули за затвор. Държавен затвор. Това означаваше, че там можеше да бъде изпратен човек само по кралска заповед, с нареждане за арест. Затворниците бяха разделени на две категории: прочути и влиятелни личности, а също и тайни врагове на Франция. Стига да разполагаха със средства, първите се ползваха с доста удобства. Затова пък вторите бяха осъдени на продължителна и анонимна самота, без никаква надежда за процес или за прошка.
Един от тях беше Желязната маска.
Но имаше и много други преди него.
В двора на Бастилията Лепра и петнайсетте конници, които командваше, чакаха търпеливо. Единствено той беше слязъл на земята до готовия за път фургон, предназначен за затворника, когото щяха да съпровождат. Всичките бяха кралски мускетари. Мълчаха и бяха готови да действат, предпазливи, строги, с прикладите на мускетите, опрени на бедрата им.
Понякога някой от конете се размърдваше, но бързо биваше озаптен.
Вечерта настъпваше бавно, но мракът вече се беше настанил между високите стени. Дворът беше пуст и безмълвен, сякаш премазан от масата сиви камъни, които го обкръжаваха. Бяха заключили всички килии чак до сутринта. Бяха проверили всички вериги, бяха затворили плътно всички врати. Оставени на самите себе си, затворниците знаеха, че тъмничарите няма да се отзоват на молбите им. Часовите, които не крачеха по кръговия път, се бореха със скуката, седяха около маси с лакомства или си опитваха късмета на игра със зарове. Странно спокойствие и потискаща тишина царяха в страшната крепост. Времето като че ли беше спряло — и за някои клетници това си беше самата истина.