Лепра нямаше понятие кой е затворникът, когото чакаше.
Знаеше само, че трябва да го отведе в замъка Марьой сюр И, недалеч от Еперне и от границата с Лотарингия. Там, след определени дипломатически формалности, човекът трябваше да бъде предаден на представител на папа Урбан VIII. Може би беше шпионин, когото Негово Светейшество държеше да си прибере? Може би беше предател или избягал престъпник? Може би дори беше чужд агент, за чиято свобода Рим беше водил преговори за сметка на приятелска държава. Както и да е, затворникът беше обект на неясно споразумение, взето на най-високо равнище. Какво щяха да получат в замяна? Друг затворник ли? Или документи? Сведения? А може би Франция държеше да установи добри отношения с папата в навечерието на войната срещу Лотарингия, тоест срещу друга католическа сила.
Подобни размени не бяха чак толкова редки.
Натрупал опит при Остриетата на Кардинала, Лепра не беше особено учуден, когато получи заповед от капитан Дьо Тревил. След като разбра за какво става дума, не си позволи да задава въпроси. Интересуваше го само информация, която би била полезна за успеха на мисията. Предпочиташе да не знае нищо друго. Нямаше намерение да се замесва в интриги и в политика. Отново беше мускетар и искаше само да служи с чест на краля, да изпълни бойния си дълг.
Водени от офицер, войници с аркебузи излязоха подредени от Кулата с кладенеца. Бяха обградили мъж с ботуши, панталони до коленете и по риза, чиито китки бяха завързани, а лицето му беше скрито под маска от кожа и ковано желязо, с три правоъгълни процепа: един голям за устата и два малки — за очите. Изглеждаше млад, среден на ръст, светъл и гъвкав. Русите му коси падаха до раменете. Държеше се надменно, беше изискан, можеше да противопостави само гордостта и презрението си на онези, които бяха станали негови господари. Спря едновременно с пазачите си и зачака с гордо вдигната глава.
Офицерът продължи напред, поздрави Лепра и получи от него свитък документи, които внимателно прегледа. В това време мускетарят наблюдаваше затворника и си задаваше въпроси. Силуетът на този мъж му беше странно познат, но най-много го впечатляваше маската. Питаше се защо е необходима. Вероятно никой не биваше да разпознае човека. Но защо?
След като заяви, че всичко е наред, офицерът сгъна документите и ги върна на Лепра. После заповяда да качат затворника във фургона.
Вероятно защото бяха виждали не един кротък клетник в последния момент да се разбунтува, войниците леко побутнаха пленника си, но щом го докоснаха, той реагира така, сякаш някой е изгорил рамото му и рязко се завъртя. Един от стрелците с аркебузи вече вдигаше оръжието си, но Лепра изскочи пред него и му попречи да действа.
— Този затворник вече е мой — рече той. — И очаквам всички да се отнасят добре към него.
Тази намеса разбуни войниците, но офицерът ги призова да спазват дисциплината.
— Благодаря, господине — рече затворникът.
Този глас!
Присвивайки клепачи, Лепра разпозна очите, които го гледаха през малките отвори на маската. И тъй като никой не забравя погледа и гласа на онзи, който безцеремонно е изпратил куршум в сърцето му, остана без дъх, докато войниците отвеждаха затворника в готовия за път фургон.
Осъзна, че му говорят нещо.
— Тези двата са за веригите — рече офицерът и му подаде връзка малки ключове. — А този е за маската.
Маската на затворника наистина се заключваше отзад на главата.
Лепра разсеяно кимна и взе връзката.
— Имате ли специални разпореждания? — запита той машинално.
— Нищо, което да не ви е известно. Но бъдете внимателен, господине.
— Защо?
— Този затворник на два пъти можеше да бъде убит, докато го охранявах. Първия път с кинжал, а втория — с отрова. Кинжалът уби един от войниците ми, а отровата уби тъмничар.
— Кой държеше кинжала?
— Един луд, който се обеси на колана си, преди да успеем да го разпитаме. Колкото до отровата…
— Разбирам. Благодаря, господине.
— Моля. Късмет!
Лепра се метна на седлото, подреди петима от мускетарите си пред фургона, а десет — отзад. След това се изправи на стремето, даде сигнал за тръгване и големият двор се изпълни с шум от ботуши, подкови и железни колела, които гърмяха по паветата.