Затворникът, скрит под маската от кожа и желязо, беше маркиз Дьо Ганиер, хладнокръвен и безмилостен убиец.
Лепра получи тъжната привилегия последен да го срещне, когато изпълняваше тайна мисия за краля. Ганиер му устрои капан, от който сам човек нямаше никакъв шанс да се измъкне, и го остави — без да му мигне окото — убеден, че го е убил с пистолетен изстрел. За щастие, Лепра беше левак. Куршумът се заби в дебелата кожа на портупея му, който бе препасал върху гърдите си отляво надясно. Малко по-късно Остриетата на Кардинала се бяха задействали отново и се изправиха срещу Черния нокът и срещу представителката му виконтеса Дьо Маликорн, чийто пратеник за мокри поръчки беше Ганиер. Виконтесата успя да избяга. Зловещият маркиз обаче беше арестуван и предаден на правосъдието на Кардинала.
Това че той, Антоан Лепра, трябваше да съпровожда маркиз Дьо Ганиер, беше странен каприз на съдбата. Върхът на всичко беше, че може би дори трябваше да рискува живота си, за да го опази. И не от кого да е, а от Черния нокът! Той не се съмняваше, че именно тази организация беше подготвила опитите да бъде убит Ганиер — или за да го накаже, или за да го накара да мълчи. Дали знаеше някакви много важни тайни?
Лепра беше сигурен само в едно: Черният нокът никога нямаше да се откаже. Обаче четирийсет и пет левги го разделяха от местоназначението, което означаваше най-малко четири дни пътуване без почивка. Значи ги очакваха много възможности за засади и атентати.
Лепра яздеше най-отпред. Фургонът и ескортът излязоха от Париж през вратата Сент Антоан и в галоп поеха по сивия и прашен път.
Когато падна мрак, Марсиак придружи Анес до вратата на нейната стая. Те спяха на един и същи етаж в двореца на Ястреба и всеки носеше свещ със себе си. Гасконецът обаче нямаше намерение да си легне веднага.
— Наистина ли? — настоя. — Не искаш ли да наобиколим заедно Сованж?
На улица „Арбалет“ в предградието Сен Жак госпожа Дьо Сованж държеше игрален дом, посещаван от висшето общество.
И от Марсиак.
— Не, Никола. Много си мил.
— Обещавам ти да се върнем рано.
— Вече е късно.
— Както желаеш… Но обещай ми, че…
— Скоро, да. Обещавам.
— Да е проклет, който се отметне от обещанието си.
— Да е проклет. Но ако искаш да знаеш моето мнение, имаш вид на човек, който се нуждае от хубава нощна почивка.
Гасконецът присви рамене и отклони поглед като хлапе, хванато да върши пакост.
— Щом затворя очи — и пред мен изниква Алмадес.
— Зная. И с мен е същото.
Марсиак се опита да се усмихне.
— Ако някой ми беше казал, че аскетичното му лице толкова ще ми липсва… Но по дяволите тъгата!
Той се съвзе, отвори вратата на Анес, отстрани се, за да я пусне да мине, и ѝ показа пътя с широк жест с ръка, покланяйки се:
— Госпожо!
— Благодаря.
Тя влезе, остави свещта на малката масичка и се обърна към останалия на прага гасконец.
— Кажи ми, Никола.
— Какво?
— Знаеш ли със сигурност защо си тръгна Лепра?
— Не точно, не. Той обясни на капитана, но аз не бях там.
— А Ла Фарг как прие новината?
— Както обикновено — отговори Марсиак и повдигна рамене. — С викове, сълзи и рев. След това написа стихотворение, в което изплака мъката си…
Анес беше готова да се засмее, но остана замислена.
— А ти? — запита тя. — Говори ли с него?
— С Лепра ли? Не.
— Смяташ ли, че ще се зарадва, ако го посетя?
— Може би. Но ще трябва да почакаш малко. Или да идеш в Сен Жермен — уточни Марсиак.
И тъй като Анес го погледна и смръщи вежди, той ѝ обясни:
— Когато кралят заминава, неговите мускетари потеглят след него…
— О, да, вярно… Лека нощ, Никола.
— Лека нощ, баронесо.
Марсиак затвори вратата и си тръгна.
Изморена, Анес се съблече и се изми. След това, обърната с гръб към огледалото, тя разгледа отзад на рамото си знака, който красеше лявата ѝ плешка. Беше древен знак, който с времето изглеждаше все по-отчетлив. Нямаше съмнение, че това е руна, или по-точно две сплетени руни, съединени завинаги. Първата означаваше „дракон“, а втората — „смърт“.
С пръст Анес дьо Водрьой докосна знака, който отскоро беше станал толкова ясен, и тя осъзна значението му, без обаче да се бои от него. Помоли се за сън без кошмари, но видението на големия дракон, който разрушаваше Париж, отново ѝ причини страдание.
Когато същата тази сутрин Ленкур стигна в квартала около площад „Мобер“, намери книжарницата на Жюл Берто затворена. В това нямаше нищо странно, тъй като книжарят рядко отваряше преди пладне. Но редовните посетители знаеха, че винаги могат да потропат на вратата и да погледнат през голямото стъкло отпред. Най-често Берто работеше в помещението, където се съхраняваха най-ценните книги, или в някое тихо ъгълче на магазина. Той пристигаше да види кой е, и ако разпознаеше добър клиент, му даваше знак да мине отзад, което ще рече през двора.