Но в тази гореща сутрин на юни 1633 г. на Ленкур отговори не Берто, а единствената му дъщеря. Вместо да го насочи към двора, тя побърза да отвори вратата и внимателно я затвори след него. Клотилд беше красива шестнайсетгодишна брюнетка със зелени очи. Тя беше предана на баща си и пламенно обичаше Ленкур, който единствен не забелязваше нищо.
— Здравейте, Клотилд. Тук ли е господин баща ви? Може ли да ме приеме?
— Веднага ще го повикам, господине.
Като ѝ благодари с учтива усмивка, Ленкур тръгна разсеяно да обикаля магазина, разглеждаше някоя книга, после друга, без да забелязва, че Клотилд малко се колебае дали да го остави сам. Вероятно се опитваше да му каже нещо, но накрая, изпълнена със съжаление, се оттегли, като се проклетисваше, че е толкова глупава.
Берто скоро слезе от горния етаж, където живееше заедно с дъщеря си. Държеше шапка в ръка и имаше вид на човек, изненадан точно когато е имал намерение да излезе.
— Добър ден, Арно. За малко щяхте да ме изпуснете: готвех се да тръгна за двореца Шеврьоз.
— Именно. Затова идвам да се видя с вас. Може ли да разговаряме?
Книжарят разбра какво иска да му каже Ленкур, и го отведе в задната част на магазина, където никой не можеше нито да ги зърне, нито да ги чуе. Помещението беше мрачно, изпълнено с миризма на прах и на стара хартия.
— Вчера — рече тихо Ленкур — ви запитах дали ще се съгласите да предадете вест на херцогиня Дьо Шеврьоз. Отговорихте ми утвърдително, но държа да знаете, че може и да ми откажете. И така, чуйте ме добре. Трябва да се срещна с госпожа Дьо Шеврьоз. Налага се да говоря с нея на тема, която, за съжаление, в никакъв случай не мога да ви разкрия. Това трябва да стане в най-голяма тайна и преди да разговаряме, е необходимо да я убедя да приеме срещата с мен. Ето защо имам нужда от вашето посредничество, тъй като разполагате с правото да влизате в двореца Шеврьоз.
— Повтарям, Арно, че съм готов да ви окажа тази услуга.
— Не ми отговаряйте още.
— Да не би да заговорничите срещу краля?
— Не.
— Срещу господин Кардинала?
— Също не.
— Действате ли за общото благо?
— Така смятам.
— Тогава не ми е необходимо нищо повече. Какво трябва да сторя?
Ленкур се поколеба, след това извади малко томче със стихове от дублета си.
— Ето. Предайте тази книга на госпожа Дьо Шеврьоз.
— Това ли е всичко?
— Не. Ще ѝ кажете: „Госпожо, ето творбата, за която ми говорехте и която намерих в книжарницата си.“
— Но ние никога не сме говорили за подобно нещо с госпожа Дьо Шеврьоз!
— Именно. Точно по този начин тя ще разбере каква изключителна стойност има тази книга.
— Ще я приеме ли?
— Не се съмнявайте. Все пак, в противен случай, заявете, че държите да ѝ подарите книгата в знак на дълбоко уважение и че не знаете как по друг начин да изразите чувствата си… Но уверявам ви, херцогиня Дьо Шеврьоз ще приеме книгата.
— И след това?
— След това се дръжте колкото е възможно по-непринудено. Заемете се с обичайните си занимания и се върнете вкъщи, щом свършите. Нито по-рано, нито по-късно.
— Да не чакам ли отговор?
— Не чакайте нищо. Не променяйте навиците си. Помислете си, че е възможно те да ви следят.
— Кои „те“? — обезпокои се книжарят.
— Полицията на Кардинала.
Този отговор изплаши Берто.
— Предполагах, че самият вие сте…
— Историята е много сложна — отвърна Ленкур. — Ако предпочитате, може да се откажете. Ще ви разбера.
— Не!… Значи се връщам вкъщи, сякаш нищо не се е случило?
— Ако пожелае, херцогинята сама ще ви даде отговор. Ще бъде „да“ или „не“.
— А къде ще се срещнем с вас?
— Никъде. Ако отговорът на госпожа Дьо Шеврьоз е „да“ помолете Клотилд тази вечер да измие прозорците на магазина ви. В противен случай нека тя не върши нищо… Разбрахте ли ме добре?
— Струва ми се, да.
— Чудесно.
След като излезе от книжарницата на Берто, Ленкур срещна Виелиста, който го чакаше, и тръгна редом с него.
— Всичко ще бъде наред, хлапе. Херцогиня Дьо Шеврьоз ще намери писмото, което ще пъхнеш под подвързията на книгата, и тази вечер ще се отзове на срещата.