— Не това ме безпокои.
— Мислиш за Берто.
— Ще го изложа на опасност. Ако открият, че той…
— Все още има време да се откажеш, да си вземеш книгата от Берто и да го помолиш да забрави тази история. Ще го сториш ли?
— Не.
— Тогава накарай угризенията си да замълчат.
В двореца на Арканите Магьосницата отиде при Благородника в кабинета, където той пазеше — зад витрини, закачени на рафтове или поставени върху специални стойки — рапирите от своята колекция. Притежаваше няколко дузини и всички те бяха изковани от най-добрите майстори в Европа. Всяка рапира струваше цяло състояние, но не това беше важното. Без да се отказва да ги носи и да ги размахва, Благородника обожаваше компанията на тези шедьоври, създадени от смъртни. Когато беше угрижен, прекарваше часове наред, понякога цели нощи, да им се възхищава и да ги разглежда. Връхлитаха го спомени, свързани с тях, обсипваше с нежност тези, с които беше убивал, обещаваше на другите скоро също да пролеят кръв.
— Май че Ересиарха ти няма доверие — рече Магьосницата.
— Да.
— Това е нещо ново.
— Смятам, че Ересиарха вече няма доверие никому — заяви, без да бърза, Благородника, който търкаше с намаслен парцал синята стомана. — Постигането на Великия промисъл никога не е било толкова близо.
— Или провалянето му.
— Да, действително, или провалянето му.
Магьосницата бавно обикаляше из кабинета, спираше пред някоя рапира, докосваше с върха на пръстите си острието на друга. Облечена с алена рокля, тя беше красива и пленителна, а кафеникавочервената ѝ коса галеше бледите ѝ рамене.
— Миниатюриста ми предаде писмо от Ересиарха.
— Писмо от Ересиарха ли? До теб?
— По-скоро до мен, отколкото до теб, действително. Това също е нещо ново, нали?
Благородника стана, за да прибере рапирата, след като приключи с излъскването на острието. Той я постави в специален шкаф и го затвори. Остана за момент неподвижен, отдаде се на размисъл, а после се обърна към Магьосницата:
— И за какво става дума в това писмо?
Магьосницата впери поглед в очите на любовника си.
— Ересиарха мисли, че Арканите имат нужда от свежа кръв. Моли ме да подготвя нова посветена. Лично.
— Посветена! Като че ли е време да посвещаваме когото и да било! И кого иска да посветиш?
— Виконтеса Дьо Маликорн.
За миг Благородника си помисли, че не е чул добре.
— Виконтеса… Дьо Маликорн ли? Да не се шегуваш?
Виконтеса Дьо Маликорн също беше дракон. Независимо че не принадлежеше към ложата на Арканите, тя беше един от най-добрите агенти на Черния нокът в Париж. Дръзка и амбициозна, почти смогна да създаде ложа на Черния нокът във Франция — нещо, което Сестрите на Сен Жорж винаги бяха успявали да възпрепятстват. Впрочем, поела към целта, този път Маликорн се сблъска не с шатленките, а с Остриетата на Кардинала. Провали се и беше буквално смазана. Засегната от последиците на внезапно прекъснат могъщ ритуал, тя вече дори не можеше да си позволи да бъде това, за което дълго време се представяше — прекрасна руса млада жена.
— Но тя сега е руина! — възкликна Благородника. — Зная, че в последно време Алхимика се е срещал с нея. Била неузнаваема немощна бабичка, която живеела с надеждата някой ден да си възвърне силата… Според Алхимика от нея вече нищо не ставало.
— Заблуждавал се е. Виконтеса Дьо Маликорн може да придобие отново сила и жизненост. Тя е жена с огромни качества и е опитна вълшебница. Ще се промени благодарение на мен и точно това е желанието на Ересиарха.
Благородника дълго се взира в Магьосницата.
— Да — рече той най-после. — Убеден съм, че може и да успееш… Но все пак! Защо Ересиарха иска точно сега да посветим тази Маликорн? Започвам да си мисля, че е полудял?
Магьосницата се приближи към него, усмихна му се снизходително, като човек, който е готов да направи много важно разкритие.
— Знаеш ли защо Алхимика е отишъл да се срещне с Маликорн след провала ѝ?
— От състрадание, предполагам. За да се убеди, че тя…
— Не — прекъсна го Магьосницата. — Отишъл е да я посети по нареждане на Ересиарха, който се безпокоял за нея…
— Какво?
— Съвсем малко не достигна на виконтеса Дьо Маликорн да създаде първата ложа на Черния нокът във Франция. Какъв триумф би било това, нали? Но нима вярваш, че е могла да стори всичко сама? И защо Черният нокът ѝ е поверил Сферата на Душата, която ѝ е била необходима? Маликорн е била способна и достойна за доверие, това е ясно. Но дали дотолкова, че старите господари на Великата ложа са приели да се разделят заради нея с безценната си Сфера на Душата?