— Вероятно според тях залогът си е струвал цената — предположи Благородника.
— А сега, когато Маликорн се провали, сега, когато тя изгуби всичко, сега, когато вече е без криле, но все още знае толкова много тайни, защо Черният нокът не я е убил?
— Да не би да искаш да кажеш…?
— Да. Ересиарха бди над нея. Но я защитава, както винаги го е правил и както винаги е осъществявал плановете си: тайно.
— Но защо?
— Разсмиваш ме!
— Какво? Ересиарха и Мали… — той не довърши и тръсна глава. — Не. Това не е характерно за него. Ересиарха не е от тези, които се отдават на страстите.
— Човеците казват, че плътта е слаба. Това се отнася и за нас… За щастие. Колко досадно би било, ако бяхме студени и безчувствени същества, каквито са били дедите ни.
Магьосницата избухна в искрен смях.
След това стана сериозна и почти ласкаво рече:
— Но успокой се. Ересиарха не се е отказал от тънките си сметки, когато е взел Маликорн под крилото си… Отговори ми: старите господари на Черния нокът биха ли позволили на някого от нас, на Аркан да основе ложа във Франция?
— В никакъв случай! Ако успеем, може да спечелим огромен престиж и влияние.
— Ами ако става дума за протеже на Ересиарха?
— Не, разбира се. По същите причини, тъй като това протеже пожела да стане една от нас.
— Но като поддържа тайно намеренията на Маликорн, Ересиарха действа скрит зад маска. Ако тя успее, никой не може след това да ѝ попречи да се присъедини към Арканите, най-малко старчоците от Мадрид, които биха се озовали пред свършен факт. Биха побеснели от гняв. Но ще са безсилни.
Благородника бавно кимна, размишляваше, а на устните му разцъфтя възторжена усмивка.
— Ловко. Дори много ловко… Това вече е напълно присъщо за тази отровна змия — Ересиарха.
— Последното предимство на този план е, че Арканите няма да бъдат компрометирани, ако Маликорн се провали. Което и се случи…
— Вярваш ли, че като възкресим Маликорн и я приемем сред Арканите…
— … ще изпълним онова, което Ересиарха иска да стори, но не смее. Защото, ако открито се притече на помощ на виконтесата, господарите на Черния нокът ще научат това и накрая ще разберат далечната цел на начинанието…
— Нима Ересиарха все още има чувства към Маликорн?
— Забравяш, че продължава да бди над нея, тъй като тя е жива. Впрочем можем ли да си позволим да разочароваме Ересиарха? Той си иска възлюбената, така ли? Тогава — да му я предоставим.
Благородника мълчеше и размишляваше.
Магьосницата обаче не се съмняваше, че той вече е разбрал какво ще спечелят. Тя се прилепи към него, подаде му сгънато на четири листче и прошепна в ухото му:
— Сега името ѝ е госпожа Дьо Шантегрел и чезне от скука в манастир в предградието Сен Жак — ето адреса. Сигурна съм, че ще успееш да я придумаш…
Падаше мрак, когато Марсиак се върна в двореца на Ястреба с новината, която всички очакваха.
— Дъщерята на книжаря изми прозорците на магазина — обяви той пред събраните в оръжейната зала Остриета.
— Значи херцогиня Дьо Шеврьоз се е съгласила да се срещне с мен — рече Ленкур.
— Не мога да си обясня — призна Анес и сипа вино в чашата на гасконеца. — Трудно ми е… Ако бях на нейно място, след като едва не предадох кралицата в лапите на Черния нокът, щях да бъда щастлива, че само ме отстраняват от двора. Вероятно не бих рискувала да дам на краля и най-дребния повод да съжалява за милосърдието си.
— Но вие не сте херцогиня Дьо Шеврьоз… Тя има вкус, страст към интригите. А да не говорим за скуката, която я измъчва.
— Но тя отлично знае кой си ти. Известно ѝ е, че служиш на Кардинала…
— Точно така — рече Ла Фарг. Той бе възседнал един обърнат стол и бе сложил длани на рамката му. — Несъмнено, това е разпалило любопитството на херцогинята. Тя се досеща, че Ленкур отива да се срещне с нея не по заповед на Кардинала. Ако подбудите му бяха съвсем обикновени, защо би се промъквал толкова тайнствено? Защо се опитва да приспи бдителността на шпионите, които пъплят из двореца Шеврьоз? Та нали служи на същия господар, който командва и тях?
— Значи херцогинята вече е разбрала, че действаме без знанието на Кардинала? — рече Марсиак.
— Да.
— Това не е никак успокоително.
— Най-вече е опасно — обади се Сен Люк.
Както обикновено, той беше седнал малко настрана от групата, обърнат към прозорец, който гледаше към обраслата с диви треви градина, към старата маса и кестена над нея.