Тя обърна страницата.
— Помислих, да. Обаче нямам сила да играя на котка и мишка с полицията на Кардинала. Нали не се съмнявате в това?
Ленкур не отговори, а херцогинята продължи.
— Този книжар, този господин Берто, какъв ви е?
— Приятел.
— С трепереща ръка ми подаде тази книга. И малко заекваше… Съмнявам се това да е убегнало от вниманието на госпожа Дьо Люре, която осведомява Кардинала, когато не ми чете. Впрочем тя се разбира отлично с някой си господин Дьо Брюсан, чиято външност очевидно ѝ допада.
— Брюсан ли? Той тук ли е?
— Познавате ли го? — учуди се херцогинята, но бързо се досети. — О, наистина! Забравих, че и вие сте носили тази проклета червена мантия… Е, добре, знайте, че господин Дьо Брюсан командва гвардейците, които охраняват моя дворец и мен самата. И той ли ви е приятел?
— Беше — отговори Ленкур.
Не можа да се сдържи и си спомни погледа, който Брюсан отправи към него, когато Ленкур беше обвинен, че шпионира и предава Кардинала. По онова време той също носеше мантията на гвардеец на Негово Преосвещенство и тези неверни обвинения имаха за цел да разобличат действителните предатели. Но Ленкур никога не беше имал възможността да представи истината на приятеля си.
За пореден път трябваше да се съвземе.
— Какво сторихте с бележката, която пъхнах в книгата? — запита той.
— Щом я прочетох, я изгорих, бъдете спокоен. Впрочем в бъдеще избирайте по-сполучливо пратениците си.
— Като си давате сметка колко спешно трябваше да ви видя, ще разберете, че не разполагах със свободата да избирам. Утре заминавате за…
— … за Кузиер, да. Много ви благодаря, че ми припомнихте… Заради госпожа Дьо Сент Аволд ли искахте да се видите с мен?
Въпросът завари Ленкур неподготвен.
— Не — рече той.
— Од се завърна в Лотарингия, нали знаете? — заяви непринудено херцогинята. — Но успявам да ѝ изпращам писма. С удоволствие бих я зарадвала и с едно, написано от вашата ръка, стига да желаете…
Ленкур се възхити с каква лекота госпожа Дьо Шеврьоз му предлагаше възможност да се компрометира.
— Не, госпожо. Благодаря.
— Нима вече не сте влюбен в нея? Не, господине. Не възразявайте, безполезно е. Повярвайте ми, мога да разпозная любовта.
— Госпожо, при вас ме води много важен проблем.
Херцогинята въздъхна и небрежно обърна поредната страница.
— Добре. Слушам ви.
Ленкур ѝ обясни, че Остриетата се интересуват от Шарл Модюи. Наложи се да я излъже, или поне да пропусне да ѝ съобщи, тъй като тя не подозираше, че Модюи беше дракон. Също така херцогинята нямаше понятие, че е загинал при нападението срещу Шатле.
Все пак тя се усъмни.
— Какво криете от мен, господине?
— Моля, госпожо?
— Несъмнено криете нещо, защото, ако ставаше дума само за Шарл Модюи, нямаше да действате на пожар и може би против волята на Кардинала…
— Само ще ви кажа, госпожо, че тази история е свързана също със Сестрите на Сен Жорж. Обаче ние знаем, че Кардиналът не би допуснал да ги разгневи, и се страхуваме, че няма да ни позволи да продължим търсенето си по тази следа.
— Значи става дума за шатленките? Защо не ми казахте веднага?
Очевидно херцогиня Дьо Шеврьоз споделяше прочутата омраза на кралицата към шатленките. Ленкур не подозираше това и реши да се възползва от него.
— Госпожо, трябва да ми кажете всичко, което знаете за вашия бивш специалист по магии.
— Какво да ви кажа? Естествено, нямах представа, че служи на Черния нокът… — херцогинята вдигна глава и погледът ѝ се изгуби в мрачините. — Много ми бяха хвалили способностите му. И тъй като се ползваше с известен престиж сред себеподобните си, стори ми се подходящо да го използвам… — за първи път тя се обърна към Ленкур. — Знаете ли, нямам особен вкус към магиите. Малко гадателство от време на време, но нищо повече… Покрусата на кралицата, която смяташе, че е неспособна да забременее, ме убеди, че може би един ритуал…
— Готов съм да се обзаложа, че идеята ви е била подсказана от Модюи.
— Да, вероятно — госпожа Дьо Шеврьоз се престори, че отново се зачита в книгата си. — Но беше достатъчно хитър, за да ме накара да повярвам, че сама съм се сетила. По-късно напълно безкористно взех участие в плановете на това чудовище и убедих кралицата да прибегне към магия, за да стане майка.
Тя беше развълнувана. Приятелските ѝ чувства към кралицата бяха искрени, действително се обвиняваше за случилото се.
Или за онова, което можеше да се случи…
Тогава Ленкур разбра защо херцогинята не проявява лоши чувства срещу Остриетата на Кардинала, нито към него. Защото, независимо че събитията доведоха до изпадането ѝ в немилост, тези мъже спасиха кралицата.