Ленкур се поколеба.
— Тръгвайте напред, господине!
Но Ленкур не можеше да позволи да бъде заловен, нито пък разкрит. Всъщност и в двата случая щеше да компрометира Остриетата и Кардиналът щеше да им потърси сметка. Беше достатъчно да се разчуе, че през нощта госпожа Дьо Шеврьоз беше се срещала с някого в градината, нарушавайки волята на краля.
Но какво можеше да стори?
Да убие приятел? Да убие невинен?
— Тръгвайте напред — или ще стрелям!
Брюсан. Защо ли трябваше да бъде точно клетият Брюсан…
Ленкур въздъхна и направи крачка напред.
— Свалете си шапката, вед…
Гвардеецът не завърши изречението: Сен Люк го удари откъм гърба.
— Бързо — рече мелезът. — Оттук.
Не беше препоръчително човек да се мотае по Новия мост след залез-слънце. Съвсем обичайни бяха неприятните срещи и съществуваше голяма вероятност да те ограбят, дори да те хвърлят в Сена ни жив, ни мъртъв. През тази нощ обаче един мъж, който вървеше стремително по левия бряг, премина по моста, без да му трепне окото. Името му беше Етиен-Луи дьо ла Фарг, изглежда, бързаше и не даваше вид, че някой би могъл да помисли да се закача с него. На кръста му висеше предизвикваща страх рапира „Папенхаймер“.
Капитанът се насочи към знаменитата Бронзова виверна, която се издигаше в самия край на остров Сите, срещу площад „Дофин“. След като заобиколи внушителния мраморен пиедестал, той потъна в дълбокия мрак, под разперените криле на статуята, изобразяваща оседлана и готова за война виверна, но без конник върху нея. Там се намираше онзи, който му беше определил спешно среща и го чакаше, облакътен на парапета над черните води на Сена.
— Какво има? — запита намусено Ла Фарг. — Мога да ви отделя съвсем малко време.
Другият се изправи и се обърна.
Беше елегантен благородник, облечен със сива дреха под черно наметало и нахлупил шапка с пера. Красив мъж, изглеждаше около трийсетгодишен, но косите му бяха леко посивели. Очите му бяха в същия бледосив цвят като дрехата, а около тях се виждаха тъмни сенки.
Лицето му беше сериозно.
— Седемте са обезпокоени — заяви кавалерът Дьо Валомбър.
Под това име той се представи по време на първата им среща. Ла Фарг не знаеше нищо за него, освен че беше дракон и също служеше на Пазителите.
Или на Седемте.
— И какъв е поводът за безпокойството им?
— Драконите се събират в Париж.
— С каква цел?
— Не знаем.
— Какво ви е известно за дракона, който нападна Шатле?
— Уверени сме, че е архаичен.
— Какво ще рече това?
— Древен и примитивен дракон. Архаичен представител на това, което беше драконовата раса в дълбоката древност… Архаичният е особено опасно и диво същество. Интелигентността му е животинска и е изцяло подвластен на жестокостта на инстинктите си.
— Значи архаичен дракон уби Алмадес.
— Бъдете сигурен, че архаичният звяр от Шатле има господар, който го командва. Или господари.
— Това ли са драконите, които се събират в Париж.
— Така предполагаме.
Ла Фарг кимна, после запита:
— Какво очаквате от мен?
Ленкур и Сен Люк пристигнаха заедно в двореца на Ястреба. В двора Балардийо пиеше вино, седнал на стъпалото към входа на кухнята.
— Къде е капитанът? — запита го Ленкур.
— Излезе.
— Излезе ли? — обади се Сен Люк. — Кога?
— Преди по-малко от час.
— И къде отиде?
— Мистерия.
— А останалите?
— Анес си почива. Марсиак е в оръжейната зала.
Ленкур и Сен Люк отидоха при гасконеца. Той беше пил и разгърден, с кръстосани върху масата крака, продължаваше да се налива, мрачен, сам в полумрака. Това поведение изненада Ленкур. Без да си позволява да коментира, мелезът познаваше внезапните меланхолични пристъпи, на които понякога Марсиак ставаше жертва.
— Знаеш ли къде е отишъл капитанът? — запита той.
Гасконецът вяло се учуди.
— Не е ли тук?
Сен Люк изруга и излезе. Остана Ленкур, който изпитваше нужда да гаврътне една чаша.
— Как мина срещата с госпожа Дьо Шеврьоз? — пожела да се осведоми Марсиак.
— Зле — призна младежът. — Обявиха тревога. Можеше да ме хванат.
— Но се е намесил Сен Люк, сякаш паднал от небесата. И те е спасил.
— Да.
— Той обожава подобни номера.
Марсиак забеляза колко разстроен е Ленкур.
— Хайде, ела на себе си… Вземи, пийни — каза той и напълни две чаши с вино. — Защо си толкова загрижен?