— В двореца Шеврьоз ще има разследване.
— Без съмнение. Но смятам, че херцогинята не е вчерашна…
— Не за нея се безпокоя.
— А за Берто — отгатна гасконецът.
— Да. Ако открият ролята, която той изигра в тази история…
Марсиак въздъхна. Реши, че е пил достатъчно, остави чашата, свали краката си от масата и се наведе към Ленкур, като прилепи лакти към бедрата си.
— Слушай, приятелю. Повярвай ми, разбирам те отлично. Но жестоко се заблуждаваш, ако мислиш, че можеш да предпазиш някого. Набъркани сме в толкова страшни интриги, че не е възможно да спестим неприятностите на близките си. Нещо по-лошо, понякога сме длъжни да използваме за користните си цели онези, които обичаме. Те може и да не подозират това. Но нищо, нищо и никога не бива да се изпречва на пътя ни… Ако тази идея ти е непоносима, отдалечи се незабавно от любимите си хора. Създай празно пространство около себе си. Стани като Сен Люк… Или стори като Лепра и напусни Остриетата.
— Ами ти? Ти не си нито Лепра, нито Сен Люк, доколкото мога да преценя…
Гасконецът помръкна.
— Аз ли? Аз съм Марсиак. Пиянствам, играя комар и гоня фусти, за да забравя злото, което мога да причиня на онези, които нямам смелостта да изоставя. Избери някой от моите пороци. Няма значение кой впрочем, тъй като и трите скоро ще ти потрябват, ако ме последваш по пътя на слабостта…
В това време Сен Люк се върна обезпокоен.
— Ла Фарг е неоткриваем. Говорих с Андре: всички коне са в конюшнята, значи е тръгнал пеша. А Гибо се кълне, че не е пристигало писмо, нито пък някой ни е посещавал… Изглежда, че е напуснал двореца внезапно, без видима причина…
— Капитанът не е хлапе — отбеляза Марсиак и стана, за да се оттегли. — Той може да се защитава в Париж дори през нощта. Защо толкова се безпокоиш?
Мелезът не отговори.
Не можеше да си обясни отсъствието на Ла Фарг. Капитанът трябваше да е тук и да чака завръщането на Ленкур, за да научи какъв е резултатът от тайната среща с госпожа Дьо Шеврьоз. Обаче се беше случило едното от две възможни неща: или Ла Фарг беше проявил нехарактерно за него нехайство и беше излязъл без сериозна причина, или мотивът му да тръгне без предупреждение посред нощ е бил много сериозен. Сен Люк не искаше да приеме, че първата хипотеза може да се потвърди. Така че имаше всички причини да се тревожи — нещо, което Марсиак би разбрал, ако не беше такъв, какъвто всички го познаваха.
Затова пък Ленкур също започна да си задава въпроси.
— Може би Анес знае нещо — предположи той.
— Какво да знае? — запита Ла Фарг, появявайки се внезапно. Балардийо вървеше по петите му.
След пристигането му се възцари неловко мълчание, но той сякаш не забеляза това. Избегна настойчивия поглед на Сен Люк, седна на стола и веднага каза на Ленкур да докладва.
Той го стори и когато свърши, капитанът на Остриетата заключи:
— Значи, благодарение на виконтеса Дьо Маликорн, Алхимика от Сенките е станал специалист по магии при херцогиня Дьо Шеврьоз…
— Да — отговори Ленкур.
— Същата, която искаше да създаде ложа на Черния нокът във Франция, нали? И чието бягство подпомогна кавалерът Дьо Ганиер в прословутата нощ, когато ние победихме?
— Да, капитане.
— Известно ли е какво се е случило с нея?
— Не. Малко вероятно е още да е жива, тъй като Черният нокът рядко проявява милосърдие към онези, които се провалят. И дори да е оцеляла…
Ленкур реши, че не е необходимо да завършва изречението.
— Тогава ние се оказваме в задънена улица — обезкуражен заключи Ла Фарг.
— Не е така — намеси се Марсиак. — Остава ни Ганиер, когото Сен Люк плени. Той вероятно знае много неща, тъй като беше дясната ръка на виконтесата. Да намерим в коя килия гние и да го разпитаме.
Идеята беше добра, но всички си даваха сметка какви страшни премеждия ги очакваха.
— Нищо няма да стане без поръчителството на Кардинала — рече Ла Фарг. — Не можем да продължаваме без негово знание.
Анес се събуди малко преди зазоряване, с болка в рамото и с все още възбудено съзнание от видението, което наруши съня ѝ.
Тя се надигна, седна на леглото, погледна през отворения прозорец към нощното небе, което просветляваше на изток, зад камбанарията на абатство „Сен Жермен де Пре“. Въздъхна дълбоко, преди да стане, и обръщайки се почти с гръб към огледалото, огледа плешката си. Знаеше какво щеше да види. Елегантното очертание на белега червенееше, докато сърцето ѝ биеше учестено, а болката затихваше. Скоро двете сплетени руни приеха нормалния си вид.
Анес оправи ризата си, отиде до прозореца и се облегна на рамката.