Погледът ѝ, отправен към далечния хоризонт, беше изпълнен с безпокойство.
Беше сънувала огромния черен дракон, който разрушаваше Париж, и този сън изглеждаше толкова реален, че тя усещаше горещината от пламъците по лицето си, миризмата на обгорено дърво и на жарава превземаше ноздрите ѝ, а в ушите ѝ сякаш още звучеше ужасяващият шум: свистенето на огъня, трясъкът на разрушените сгради, стенанията на жертвите, злокобното ръмжене на дракона. Образът на черния дракон властваше над сетивата ѝ. Достатъчно беше да затвори очи, за да го съзре отново, огромен и могъщ, триумфиращ в небето над порутения Париж, с покрито с блестящи люспи тяло, а на челото му сияеше…
… скъпоценен камък.
Анес рязко отвори клепачи.
Когато беше виконтеса Дьо Маликорн, нищо не ѝ липсваше: нито младост, нито красота, нито богатство, нито власт. Сега обаче беше госпожа Дьо Шантегрел, старица, клета вдовица, която, оттеглила се в манастир в предградието Сен Жак, отхвърляше умората от прекалено дългия си живот. Вече не представляваше почти нищо.
Тази сутрин излезе да се поразходи в градината, когато ѝ съобщиха, че някой е дошъл да я посети. Малко по-късно тя се срещна за първи път с елегантен благородник с руси коси, правилни черти и тревожен чар. Седнаха един до друг на каменната пейка и веднага щом останаха сами, непознатият показа истинската си същност. Госпожа Дьо Шантегрел усети приятна тръпка. Значи той, също като нея, беше дракон. Но могъщ и енергичен дракон, който не беше пленник на крехко тяло и на окаяно съществуване.
— Кой сте вие? — запита тя.
— Аз съм Благородника. По-точно би било да кажа Влюбения благородник, защото така се нарича моят аркан. Но ще се задоволим само с Благородника. Принадлежа към ложата на Алхимика от Сенките.
— Ложата на Арканите. Значи тя съществува.
— Съмнявате ли се?
— Да.
— Ще имаме достатъчно време да ви убедим, госпожо.
— Какво желаете от мен?
— Дойдох да ви предложа да се присъедините към нас, госпожо.
— Подигравате ми се.
— Съвсем не.
Тогава Благородника започна да говори, а бившата виконтеса Дьо Маликорн го слушаше, претегляше всяко изречение, всяка дума, следеше интонацията, нюансите на тембъра, опитваше се да долови някакъв знак за лъжа или за измама по лицето на събеседника си. Но Благородника знаеше как да очарова и да убеждава. Това, което ѝ предложи, я съблазни: тя можеше да стане отново такава, каквато е била, и да се присъедини към ложата на Арканите.
— Защо избрахте мен? — запита накрая старицата.
— Отдавна ви наблюдаваме, госпожо. За разлика от Черния нокът, предпочитаме да признаем значението на онова, което сте сторили и което още можете да постигнете.
— Тогава да поговорим именно за Черния нокът. Какво ще предприеме, когато разбере, че…
— Да прави каквото ще. Ложата на Арканите е свободна сама да обмисля делата си. Впрочем ние въобще не се отчитаме пред старите господари в Мадрид…
— А не виждате ли в какво съм се превърнала?
— Имаме лек за това.
Тя погледна Благородника с огромна надежда и изпълнена с амбиции.
— Наистина ли? — възкликна.
Той ѝ отвърна с нежна, изпълнена с вяра усмивка и продължи да говори.
Този път обаче госпожа Дьо Шантегрел почти не го слушаше, а се отдаде на размисъл. Тя бързо взе решение. Независимо че нямаше физически и магически сили, откакто проваленият ритуал ѝ ги отне, тя не беше изгубила интелигентността си. Не можеше да предявява каквито ѝ да било претенции към Арканите, но все пак реши да им постави едно условие.
— Намирам се в състоянието и в положението, което виждате — рече тя, — по вина на няколко мъже и на една жена. Ето какво искам да зная: ако се присъединя към вас, ще мога ли да им отмъстя?
Като човек, който оценява дързостта, Благородника се усмихна.
— Госпожо, обещавам ви.
Марсиак и Ленкур придружиха Ла Фарг в Кардиналския дворец. Те пристигнаха там точно когато Ришельо се готвеше да отиде при краля в двореца Сен Жермен, а в големия двор шейсет гвардейци с червени мантии, под строй и възседнали конете си, очакваха потеглянето на каретата на Негово Преосвещенство. Кардиналът вече се беше настанил в нея и капитанът на Остриетата трудно успя да стигне до вратичката, за да говори с него.
Застанали настрана, другите двама търпеливо чакаха: гасконецът държеше юздите на жребеца на Ла Фарг, докато Ленкур разглеждаше подредените гвардейци. Установи със задоволство, че Брюсан е сред тях и изглежда добре, независимо че под черната му шапка се подава превръзка. От мястото, на което се намираха, Марсиак и Ленкур не можеха да чуят какво казва Ла Фарг, с шапка в ръка, на кардинал Ришельо. Но старият капитан несъмнено се аргументираше убедително. Виждаше се само костеливата и неподвижна ръка на Кардинала, облегната на прозорчето на вратата на каретата.