Усещаше, че умира за благото на краля през онази злокобна нощ на улица „Сен Дьони“.
— Добре знаете какъв човек съм — продължи Ганиер. — Но въпреки това не ми дадохте никакъв повод да се оплача от вас по време на пътуването, независимо че ви бях подвластен. Друг на мястото ви едва ли би се решил да ме малтретира. Но съм сигурен, че не би си спестил всевъзможни неприятности. Вие не сторихте нищо подобно.
— Повериха ми не мъжа, който за малко не ме уби безмилостно. Повериха ми не маркиз Дьо Ганиер. Повериха ми престъпник, като ми наредиха да го пазя добре и да го отведа на уреченото място. Можеше да става дума и за друг.
— Ако ни бяха нападнали, бихте ли ме защитили, рискувайки живота си?
— Да.
— Без капка съжаление?
— Не съм казал това.
— Знаете ли, че Черният нокът на два пъти се опита да ме убие?
— Зная.
— И въпреки това не се отказвате…
— Да.
На затворника му беше необходимо време, за да осмисли този отговор — не се съмняваше, че е откровен и честен.
Накрая рече:
— Вие наистина сте достоен за възхищение мъж, господин кавалер Д’Оргьой.
Лепра отиде при Дюрийо по-късно, когато денят преваляше. Преди по-малко от два часа мускетарите бяха пристигнали в замъка Марьой сюр И, където трябваше да се извърши размяната. Те се настаниха и заеха позиции, за да подсигурят отбраната по време на преговорите. Сините мантии вече стояха на пост при портите и край крепостната стена.
В двора Дюрийо обясняваше на тримата юначаги, които иначе сами отбраняваха замъка, че могат временно да оставят алебардите, броните и аркебузите си. Лепра изчака той да свърши, оценявайки способностите и умението на мускетаря да общува. Той можеше просто да изкомандва, както му се полагаше според ранга и мантията, но предпочиташе винаги да използва езика на дипломацията.
Пазачите се оттеглиха доволни.
— Какво искаше затворникът? — запита Дюрийо.
— Предполагам, да ме предупреди за възможна опасност — отговори Лепра.
— Тук ли? — те огледаха околностите. — Много по-уязвими бяхме по пътя…
— Зная. Но все пак…
— Да. Аз също усещам. Нещо се носи във въздуха, нали?
Загрижени, двамата мъже се умълчаха.
Замъкът Марьой, който днес вече не съществува, беше построен през Средновековието. Състоеше се от три високи стени, свързани с масивни кули и обграждащи триъгълен двор, в средата на който се издигаше основното здание. Останал безстопанствен, той възвърна блясъка си благодарение на една вдовица, която се оттегли там и прилепи до него ренесансова сграда с прозорци. След смъртта ѝ замъкът не беше съвсем пуст. Разположен източно от Еперне, сред гориста и богата на дивеч местност, той се превърна в чудесно място за лов за сегашния си собственик, стар благородник, който се ползваше с доверието на краля. Друго предимство на обителта беше, че е далеч от любопитните очи, на цял ден път от границата с Лотарингия…
— Настанихме се в основното здание — заяви след малко Дюрийо. — Трябваше да почистим, но ще ни бъде удобно. Конете са в конюшнята и часовите вече обикалят.
— Отлично? А слугите?
— Те са хора от селото, повечето се прибират по домовете си вечер и се връщат сутринта. Идеални са, за да обслужат отряд мускетари, каквито сме ние, но нали има и знатна дама, която… — Дюрийо замълча, като видя, че Лепра се подсмихва. — Нещо смешно ли казах?
— Не.
Лепра се обърна към ренесансовата сграда, където Алесандра ди Санти и благородникът, който я придружаваше, се бяха настанили в покоите на господаря на замъка и на неговата съпруга. Благородникът зае апартамента на мъжа, където беше претъпкано с трофеи, ловни картини и оръжия, наредени на пирамиди. Италианката си хареса жилището на дамата, приятно и елегантно мебелирано.
— Не се безпокойте — продължи Лепра, все така усмихнат. — Гарантирам ви, че тази госпожа може да се задоволи с далеч по-скромни удобства от тези, които намери тук.
Застанала на един прозорец, красивата Италианка разглеждаше внимателно младите селянки, дошли да предложат услугите си в замъка. Тя посочи две от тях с пръст и нареди да се качат, докато другите си тръгнаха разочаровани. Лепра отлично знаеше с кого си има работа, и не се съмняваше, че Алесандра е избрала двете най-красиви и най-непринудени, за да ѝ прислужват. Като забеляза, че гледа към нея, тя му се усмихна и му махна с ръка. Той отговори хладно, като леко повдигна шапката си.
Дюрийо не зададе никакви въпроси повече.
Въпреки това Лепра реши, че му дължи известно обяснение.
— Нямам представа кой е благородникът, който я съпровожда, но тази изпратена ни от папата Италианка е опитна шпионка и авантюристка. Наскоро се запознах с нея, докато служех при капитан Ла Фарг. Тя твърдеше, че може да разкрие заговор, и получи правото на защита от Кардинала. Както винаги, мотивите ѝ бяха неясни. Въпреки това трябва да призная, че сведенията, които ни даде, се оказаха полезни за разрешаването на особено важен проблем, ала за него нямам право да ви кажа нищо.