Дали на свой ред се готвеше да се моли?
Драките се разшумяха, изпълнени с любопитство, но Керес Карн въдвори ред и тишина, като произнесе само една дума. Той беше отгатнал какво подготвяше драконът. Беше го видял тайно да изпива малко шишенце със златен блян.
Съсредоточен, със затворени клепачи, Миниатюриста дишаше все по-дълбоко. След това сякаш го прониза страшна болка. Без да отваря очи, той се прегъна и изведнъж чертите на лицето му се разкривиха. Болката не намаляваше и принуди Миниатюриста да изстене между стиснатите си челюсти. Скоро вече не можеше да контролира резките движения на раменете и на ръцете си. С подгизнало от пот чело, той се изправи, непохватен и залитащ, докато голото му тяло се променяше и се покриваше с алени люспи. Порасна с цяла глава. Изрева. Изпитваше жестоки мъки, но мускулите му станаха огромни. Костни израстъци покриха възлестия му гръбнак и разширяващите се рамене. Остри нокти израснаха от пръстите на сгърчените му ръце. Лицето му се издължи. Устата му се превърна в паст, а клепачите над пожълтелите му очи станаха вертикални.
Най-после Миниатюриста — или това, в което се беше превърнал — се успокои.
Промяната не беше съвсем пълна. Драконът не възвърна първичната си форма, новият му вид беше междинен. Но съществото, което се обърна към драките, ги покори с излъчването си на сила, бруталност и варварство. Те дълго го наблюдаваха, докато то бавно повдигна могъщите си рамене в ритъма на съдбовно и дълбоко придихание, а гъста пяна потече измежду хищните му зъби.
Драконът вдигна забитата си в земята рапира шиавоне и я насочи напред.
— Да вървим — изрече той с глас, сякаш излязъл от дълбините.
Беше паднал мрак, когато в уречения час Ла Фарг и Ленкур прекосиха двора на замъка Марьой, за да отидат при сеньора Ди Санти.
— Все още се съмнявам дали идеята е добра — рече старият капитан. — В края на краищата, неотдавна тази Италианка се подигра с нас и заради нея без малко не ни убиха, нали не сте забравил?
— Не, капитане. Обаче искаме да разговаряме с Ганиер, което не може да стане без съгласието на представителя на папата. И несъмнено не в противоречие с мнението на сеньората…
— А при това тя вероятно знае много повече за Алхимика от Сенките, отколкото Ганиер — добави неохотно Ла Фарг.
— Напълно сте прав. Тази покана за вечеря е протегната към нас ръка от страна на Италианката.
— Да, протегната ръка. Или нов капан.
Срещнаха се с Марсиак и Лепра на каменното стълбище и влязоха вътре.
В „залата“ почти всичко беше подготвено. Многобройни свещи горяха на стените между картините и препарираните ловни трофеи, както и върху масата, където двете наети от Италианката селянки завършваха да нареждат, както повеляваше обичая, всички ястия, преди гостите да са седнали. Бяха приготвили деликатеси, които — като се имаше предвид мястото и обстоятелствата — представляваха истински банкет. Месата, пастетите, шунките, сирената, плодовете, кремовете и конфитюрите бяха безбройни. Допълнена от много бутилки, тази картина очарова Марсиак и увеличи подозренията на Ла Фарг.
— Но кого се опитват да обаят чак толкова тук? — прошепна той.
Ленкур си зададе въпроса от кой рог на изобилието се беше изсипала тази вечеря. Той реши, че Италианката вероятно е донесла повечето вкуснотии с каретата си и е жертвала голяма част от запасите си, твърдо решена да направи добро впечатление.
Но с каква цел?
Алесандра ди Санти пристигна скоро, хванала под ръка благородника, когото Ленкур беше разпознал като йезуит и агент на Рим. Нагиздена и с фризура по последна мода, тя беше великолепна в роклята от син сатен, която подчертаваше нейната червена коса, както и бледата ѝ кожа. Беше усмихната, лъчезарна, сякаш изглеждаше очарована, че посреща отново приятели, с които отдавна се е разделила. Сеньор Личини беше не по-малко елегантен и също толкова мил.
Лепра се зае да представи гостите. Италианката поздрави всеки от тях с блага дума и накрая протегна ръка на Ла Фарг. Тогава, след като погледна към кавалера си, който в същото време разменяше любезности с Марсиак, тя рече на капитана:
— Провидението ви изпраща. Трябва да поговорим насаме, но това ще стане по-късно.
Тя изрече тези думи полугласно, на един дъх, след което отново се усмихна широко и покани всички да се настанят около масата.
Грациозна и закачлива, Италианката пожела Ла Фарг да седне от дясната ѝ страна и настани Валерио Личини отляво. След това предложи да вдигнат тост „в чест на капитана, чиито достойнства не са достатъчно възхвалявани“. Напълниха чаша с вино и потопиха в нея парче препечен хляб. Чашата премина от ръка на ръка и всеки потопи устни в еликсира. Обичаят изискваше, когато питието стигне до Ла Фарг, той да го изпие до дъно и да изяде парчето хляб, а всички да ръкопляскат.