Размениха поздрави като фехтовчици и кръстосаха остриета.
Магьосницата умееше да се бие и никак не изглеждаше притеснена от роклята си, само повдигаше с лявата си ръка тежката пола. Стремително атакува, след това парира ответния удар на противника си, отдаде се изцяло на играта и вложи огромна дързост, докато Благородника запази хладнокръвие и внимаваше сражението да не стане прекалено жестоко. Магьосницата скоро си даде сметка, че той се въздържа. Без да го предупреди, нападна още по-бързо, по-силно, завари Благородника неподготвен, не му остави време да се съвземе, финтира и изведнъж го шамароса с обратната страна на дланта си.
Той прекрати схватката, отстъпи назад, докосна с края на пръстите си своята кървяща устна и отправи възхитен и весел поглед към Магьосницата. Тя го предизвика с подигравателно повдигане на веждите и отново застана в поза за бой.
Дуелът продължи, този път без никакви задръжки.
Както желаеше Магьосницата, Благородника не ѝ спести нищо. Наложи своя ритъм и силата си, принуди я малко по малко да започне да отстъпва. Тя усети, очарована, че той надделява, че се забавлява с нея, че я манипулира, както си пожелае. Беше мъжествен, могъщ, неумолим. И когато дойде време да свърши, рязко изтръгна рапирата от ръката ѝ, като ѝ причини остра болка. Разтреперана, тя се озова притисната до стената, заплашена, открита, а стоманеното острие докосваше леко задъханата ѝ, блестяща от пот гръд.
— Ако ме убиеш, няма да разбереш какъв подарък исках да ти направя…
Благородника се усмихна и прибра рапирата си.
— Подарък ли?
— Ела.
Хвана го за ръка и го помъкна към двореца.
Той я последва заинтригуван, забавляваше се, когато поеха нагоре по стълбата, тя се откъсваше напред, изчакваше го, пак се откъсваше, провокираше го. Забеляза, че го води към тяхната стая, и започна да разбира за какво става дума.
— Наистина ли? — рече той леко усмихнат.
В очите му блестеше несигурният и щастлив пламък на човек, който вярва, че е разгадал какво ще му предложат. Обръщайки се към него, тя извади от корсажа си карта таро и я размаха пред очите му. Беше голям аркан, но кой, по дяволите? Не успя да разгадае символа.
Стигнала до края на коридора, Магьосницата с ръка зад гърба си отвори вратата, на която се беше облегнала. Влезе и продължи с протегната длан.
Към леглото.
Беше великолепно легло, огромно, масивно, цялото от инкрустирано черно дърво, от четирите му страни се издигаха колони, към които с ремъци, използвани и за други цели, бяха привързани алени завеси. Там, върху измачкания бял чаршаф, чакаше руса и гола млада жена. Притежаваше девическа красота, лицето ѝ беше прелестно, кожата — млечна, талията — тънка, а гърдите и бедрата — заоблени.
Тя се усмихваше и безмълвно гледаше към Благородника.
Замръзнал на място и вече обзет от страст, той не можеше да откъсне очи от нея.
— Забравете госпожа Дьо Шантегрел — прошепна в ухото му Магьосницата — тя го побутна леко. — Забравете дори виконтеса Дьо Маликорн — показа му отново картата таро, която преди малко бе размахала през взора му. — И посрещнете както подобава…
— „Госпожицата от кулата“ — довърши изречението Благородника, който разпозна големия аркан.
Той продължи напред, седна на леглото, изтегна се до Госпожицата, която му се отдаде и го целуна, докато Магьосницата сваляше роклята си, за да се присъедини към тях.
В двореца на Ястреба Остриетата разговаряха, очаквайки Ла Фарг да се върне от Кардиналския дворец, когато, съпроводен от зачервената Наис, Лепра се присъедини към тях в градината. Беше добре посрещнат, най-вече от Анес и от Балардийо, които не бяха го виждали от погребението на Алмадес. Изглеждаше леко смутен. Може би защото вече не се чувстваше тук на мястото си, откакто окончателно си възвърна мускетарската мантия. Но всички се отнесоха към него като към другар по оръжие, дори Сен Люк му кимна и едва забележимо му се усмихна.
Както и да е, Лепра позволи на Балардийо едва ли не насила да го настани под кестена и охотно се чукна с останалите с чаша вино, поднесена му от Марсиак. Ленкур се зае да нареже парчета наденица, помолиха Наис да донесе още вино, хляб, масло и това, което беше останало от свинския бут, наченат предишната вечер.
Беше почти обяд.
— Първо ни кажи какво търсиш тук? — весело запита гасконецът. — При това без мантия! Мускетарите на Тревил не са ли в Сен Жермен, където е кралят?