— Така е. Но получих отпуск, както всички останали, които бяха в Марьой… Или по-скоро… Както всички онези, които оцеляха…
— Този Дюрийо ми направи впечатление, че е великолепен човек — отбеляза Ленкур.
— Такъв е — потвърди Лепра.
— Беше ли близък с някои от мускетарите, които загинаха там? — с нежен глас пожела да се осведоми Анес.
— Да, с мнозина.
— Колко бяха жертвите?
— Шестима. Петима паднаха в боя, а тази сутрин научих, че шестият е умрял от раните си през нощта… Не бяхме готови — призна Лепра, който изпитваше нужда да сподели мъката си. — Във всеки случай не очаквахме да се сблъскаме с врага, който ни нападна…
— Драките бяха трийсетина — рече Ленкур. — Бяха организирани и решени на всичко, безмилостни. Оръжията им бяха чудесни, разполагаха с барут. И умееха да се бият… Как можехме да бъдем готови?
— А да не говорим за дракона — намеси се Марсиак.
— И всичко това, за да убият Ганиер ли? — учуди се Балардийо.
— За да отвлекат Италианката — поправи го Анес.
— А можем ли да бъдем сигурни? — обади се Сен Люк, наведе се над масата и с камата си отряза парче от бута. — Не мислите ли, че случилото се е трик, постановка, подготвена от Италианката? Много ѝ прилича подобно поведение.
— Така е — призна Марсиак. — Но защо?
— За да се измъкне от опекунството на папата. За да си възвърне свободата. За да прикрие бягството си…
— Но къде е намерила трийсетина драки, за да осъществи плановете си? — запита Анес. — И дракон, който да ги командва.
— Права си — отсече мелезът. — Следователно, ако е жива, Италианката е пленничка на Черния нокът. Не ѝ завиждам…
Малко по-късно Ла Фарг се върна, когато Лепра вече си беше тръгнал, за да изрази съболезнования на семейството на починалия през нощта мускетар.
— Е? — подкани го Марсиак.
— Трябва да намерим Италианката.
— Ние ли?
— Заповед от Кардинала.
— Как ще действаме? — заинтересува се Анес.
Ла Фарг се поколеба.
— Скоро ще разбера — рече той, опитвайки се да отбегне пронизващия го поглед на Сен Люк. — Засега си почивайте.
Следобедът премина в леност. Сен Люк тръгна нанякъде, без както обикновено, да каже къде отива. Другите останаха сред полумрака и спокойствието на двореца на Ястреба, пощадени от жегата навън. Ла Фарг, Ленкур и Марсиак бяха препускали почти без почивка в продължение на четири дни и водиха жестоко сражение в двореца Марьой. Краткият нощен сън не беше достатъчен, за да свалят от себе си умората, нито да излекуват раните си, колкото и да изглеждаха леки. Оттеглиха се, за да си починат, със съзнанието, че навярно скоро ще имат нужда от възстановените си сили.
В оръжейната зала Анес четеше, а Балардийо дремеше, докато Ла Фарг, прекалено загрижен, за да си позволи да остане дълго без работа, се присъедини към тях. Той седна, въздъхна и свали превръзката си, за да разтрие болното си око.
— Гибо ни каза, че си получила писмо от настоятелката на шатленките — рече той.
— Гибо много говори.
— Не искаше да ти навреди. Сети се, когато го запитах какво се е случвало тук по време на отсъствието ми.
— Действително получих едно писмо от майка Дьо Восамбр още преди да тръгнете. И тъй като не ѝ отговорих, вчера пристигна второ.
— Може ли да зная какво иска?
— Може. Майка Дьо Восамбр иска да ме види.
— Споменава ли защо?
— Не.
— Но ти имаш подозрения.
— Да.
— Не може да не ѝ се подчиниш, Анес.
Балардийо, който подслушваше, смръщи вежди и се опита да издебне реакцията на младата баронеса Дьо Водрьой. След като затвори ръководството по фехтовка — подарък от Алмадес, надписан собственоръчно от него, — тя стана и си тръгна с думите:
— Ще ида да си почина малко.
Ла Фарг срещна погледа на стария войник.
— Кога ще разбере тя? — запита той.
Балардийо присви рамене, изразявайки съжаление.
Късно следобед Марсиак се излежаваше в леглото си, когато Гибо дойде да го предупреди, че има посетител.
— Кой?
— Виконт Д’Орван, господине — отговори старият домоуправител.
Тъй като нямаше нищо против да се пораздвижи, Марсиак обу панталона си, отказа се да облича дублета, пътьом грабна рапирата си и побърза да слезе долу. Почти беше приключил с оправянето на портупея си, когато стигна до Д’Орван в двора и го поздрави с приветлива усмивка.
— Добър ден, виконте. Как сте?
Д’Орван беше почти като по-голям брат на Марсиак. Тревожеше се за него, мъмреше го за лудориите, но накрая винаги му прощаваше. Често му беше осигурявал дом и легло, плати някои от дълговете му, дори му подари рапира, когато гасконецът беше заложил своята, а трябваше да се бие на дуел. Никога не преставаше да го обича, но вече се беше отчаял, че някой ден ще се вразуми. Може би дори тайно му завиждаше за безгрижието.