— Но нали Габриел не държи момичетата принудително?
— Не, разбира се.
— Значи Мортен лъже. Какъв човек е той?
— Мръсник. Има и по-долни твари от него, но все пак е мръсник.
Сложил нозе върху бюрото си, Ла Фарг отправи взор към прозореца, който гледаше към обвитата във вечерен полумрак градина. Размисли, после запита:
— Кой е организирал онази вечер? Къде са се събрали? Кой е платил?
— Габриел не пожела да ми каже. Може би не знаеше.
Капитанът се усмихна цинично.
— Струва ми се, че тя отлично знае, но става дума за важна личност. Личност, която държи името ѝ да остане в тайна и която плаща прескъпо за тази цел… Впрочем Габриел вероятно се страхува, че ти ще предизвикаш истинска катастрофа, като отидеш да се срещнеш с този мъж, и ще го обесиш с краката надолу, докато ти каже всичко, което те интересува. Признай, че това би било естествено за теб…
Марсиак присви рамене.
— Да разтръскаш някое дърво не е най-лошият начин да обереш плодовете — призна той нацупен.
— Но има дървета, които е по-добре да не докосваш, и Габриел отлично знае това — Ла Фарг замислено поглади брадичката си. — Какво смяташ да правиш?
Гасконецът вече беше взел решение.
— Ако нямате нужда от мен, ще ида да си поговоря с Мортен още утре.
— Добре. Но бъди внимателен. И успокой Габриел, че ще ѝ помогнем с каквото можем, тъй като не съм забравил, че съм ѝ длъжник.
— Благодаря, капитане.
След вечеря Ла Фарг изчака да се смрачи съвсем, за да се качи в стаята си. Заключи се, остави свещта и извади от почти празната си ракла за дрехи малко ковчеже. Седна край масата, отвори ковчежето с ключе, с което никога не се разделяше, и внимателно повдигна капака, за да извади обвит в платно предмет. Беше великолепно сребърно огледало. Той го изправи срещу себе си, на светлината на свещта, чийто пламък тлееше, люлян от лекото течение от отворения прозорец.
След това зачака.
Когато камбаната удари веднъж, Ла Фарг затвори клепачи и произнесе на древен език ритуална формула, която знаеше наизуст. Повърхността на огледалото се раздвижи и отразеният му лик изчезна.
Появи се глава на бял прозрачен дракон, чиито контури и люспест гребен леко блестяха.
— Добър вечер, господарю.
— Добър вечер, капитане. Какво има?
— Обръщам се към вас за помощ по нареждане на Кардинала.
— Господин кардинал Ришельо отлично знае, че Седемте не изпълняват молби. За какво става въпрос?
— Италианката беше отвлечена от Черния нокът. Заповядано ми е да я спася, но аз…
— Какво? Кога се е случило?
— Преди два дни в Шампан, в замъка Марьой, където Италианката изпълняваше…
— … мисия, възложена ѝ от папата, да — завърши изречението драконът. — След това, като че ли на себе си, той рече с глас, в който бяха примесени гняв и съжаление: — Казахме ѝ да не предприема нищо…
— Моля?
— Беше изключително опасно за нея да се появява отново толкова скоро. Но тя не пожела да чуе…
— Не ви разбирам — рече смутено Ла Фарг.
Драконът замълча, размисли и реши да обясни:
— Италианката ни служи така, както ни служите и вие.
Старият капитан се вцепени.
— Откога? — запита той.
— Какво значение има това? Кардиналът е прав: трябва непременно да я спасите. Утре се явете на обичайната среща. Валомбър ще ви обясни какво да правите.
Главата на дракона изчезна и скоро огледалото възвърна обичайния си вид.
Ла Фарг стоеше неподвижно и размишляваше върху това, което беше научил. Значи двамата с Италианката служеха на едни и същи господари, на една и съща кауза. Но докато той посвещаваше останалото време да защитава френския крал, тя предоставяше таланта си на шпионка и интригантка на онзи, който плащаше най-много.
Който плащаше най-много ли? Наистина ли беше така?
Ако тя беше алчната и подкупна авантюристка, за каквато се представяше, Пазителите нямаше да използват нейните услуги. Следователно трябваше да приеме, че красивата и опасна Италианка има морал…
Ла Фарг мерна някакво движение с крайчеца на окото си.
Той се обърна спокойно към открехнатия прозорец, но не видя нищо обезпокоително. Все пак стана, за да провери.
Беше ли сънувал?
Като внимаваше да не се показва, той отвори широко прозореца и надникна през рамката.
Нищо.
Престраши се, наведе се навън и погледна в едната и в другата посока на пустата улица „Сен Гийом“: дебнеше за движение, шум, знак.
Напразно.
Ла Фарг трябваше да се примири с очевидното, но инстинктът му рядко го подвеждаше. Може би умората беше виновна? Нищо чудно. Все пак загрижено и едва ли не със съжаление затвори прозореца.