Хванал се за издатина точно отдолу, Сен Люк изчака малко, преди да се изкачи безшумно на покрива.
Беше видял и чул всичко.
В най-елегантната и най-комфортна стая в двореца на Арканите Благородника, Магьосницата и Госпожицата спяха голи и задоволени върху леглото от черно дърво, сред измачканите завивки. Благородника се беше проснал по корем и беше обърнал гръб на двете сплетени жени. Утринната светлина влизаше през отворените прозорци заедно с далечната и мирна глъчка на Париж. Вече беше топло. Върху постлана с червена покривка маса лежаха остатъците от вкусна вечеря, сервирана в скъпи съдове.
С тежка стъпка Миниатюриста влезе, без да чука и без да чака някой да го въведе. Беше мръсен и разгърден, потен, смърдеше на обор. Насочи се право към храната, опита лакомо от всички плата, пийна яко и шумно се оригна. Това нахлуване никак не трогна Благородника, Магьосницата не прикри раздразнението си, само Госпожицата изглеждаше засрамена. Но се успокои веднага когато се загърна със завивката.
— Е? — рече Благородника и седна на края на леглото.
— Експедицията завърши успешно — обяви Миниатюриста, докато преглъщаше.
— Италианката?
— На сигурно място в Черната гора. Какво ще правим с нея?
Благородника присви рамене.
— Ще я продадем на онзи, който плати най-много. Или ще я подарим на Черния нокът. Ересиарха ще реши.
Магьосницата го побутна отзад и прошепна:
— Много бих искала да се позабавлявам с нея…
— Ще видим, скъпа — отговори Благородника и се обърна, за да я целуне.
След като пи направо от бутилката, Миниатюриста избърса устата си с ръкав и пак се оригна.
— Тази коя е? — запита той и посочи с брадичка към бившата виконтеса Дьо Маликорн.
Магьосницата се отдръпна от Благородника, превъртя се на колене и рече:
— Представям ви Госпожицата. Тя вече е една от нас или скоро ще бъде, както пожела Ересиарха…
Миниатюриста дълго разглежда новодошлата, изръмжа с отвращение и си тръгна.
— Ще бъда в Черната гора — рече той и излезе, без да затвори вратата.
Благородника избухна в смях и падна назад в леглото с разперени ръце.
Госпожицата изглеждаше много ядосана и запита гневно:
— Кой… кой беше този скот?
— Това е Миниатюриста — отговори Магьосницата и стана, за да облече ефирна дреха. — Скоро ще го опознаете, но ще ви е необходимо време да свикнете с него, ако въобще успеете.
— Необходим ни е — добави Благородника и на свой ред стана.
Приближи се до масата и потърси някаква храна, която Миниатюриста не беше погълнал.
— Всъщност — продължи той — Магьосницата ми каза, че имате планове?
Госпожицата се обърна на една страна и се подпря на лакът.
— Възнамерявам да събера някогашните си верни люде. Бях се обградила с покорни поклонници на Черния нокът. Мнозина от тях бяха знатни благородници, а полицията на кардинал Ришельо не успя да залови всичките.
— Идеята изглежда добра. Ти какво ще кажеш? — попита Благородника Магьосницата.
Тя оправяше косите си пред огледалото.
— Чудесно е, че тази идея ти харесва — отговори. — Тъй като ние с Госпожицата вече започнахме да я осъществяваме…
Тази сутрин чичо Гибо отиде да потърси Анес дьо Водрьой в оръжейната зала, където тя се фехтоваше с Балардийо.
— Госпожо, донесоха писмо за вас.
Младата жена прекъсна приятното си занимание и се обърна към домоуправителя на двореца на Ястреба.
Зачака.
— Е?
— А! — възкликна Гибо, като разбра, че има недоразумение. — Приносителят пожела да ви го предаде лично. В двора е.
Анес въздъхна и възнагради стареца с не особено благ поглед. След това предаде рапирата си на Балардийо, взе кърпа, за да избърше потта си и побърза да види какво ѝ носят.
Наистина в двора стоеше някакъв мъж. Обърнал гръб на каменното стълбище, той галеше гривата на коня си и носеше униформата на Черните гвардейци — елитния отряд, отговарящ за сигурността на Сестрите на Сен Жорж.
Анес смръщи вежди: Черен гвардеец, това означаваше, че писмото е от настоятелката на шатленките. Но лицето на младата жена изгуби подозрителността си, на него се изписа неверие и после радост, когато пратеникът се обърна.
Беше Франсоа Рейно Д’Омбрьоз, синът на маркиз Д’Обремон и по-малкият брат на Бретвил, когото Анес бе обичала тайно.
— Франсоа? — възкликна тя. — Франсоа, наистина ли си ти?
Хвърли се в прегръдките му.
— Дявол да го вземе! — отвърна той. — Че кой друг?