Висок, красив мъж, носеше рапирата си елегантно и естествено, а на устните му грееше искрена усмивка. Очите му светеха щастливо, не по-малко от очите на пламенната баронеса, която се отдръпна от него и силно го удари с юмрук по рамото.
— Знаеш ли колко се безпокояхме? Най-вече баща ти. Търсихме те, а тези проклети шатленки, които…
— Добре съм — рече Рейно. — И ето ме тук. Не съм изчезнал. Но бях на мисия, после охранявах Възвишението Сен Мишел.
— Възвишението Сен Мишел ли? В последно време? Искаш да кажеш…
— Да, бях там, докато те държаха в плен!
Тогава тя си спомни за учудващата приветливост на надзирателя и разбра на кого я дължи.
— Ела — каза баронесата. — Влез. Сигурна съм, че капитанът ще се радва да те…
— Не, Анес — прекъсна я Черният гвардеец. — Трябва веднага да тръгвам. Знаеш, че времената са смутни…
— О — рече Анес и престана да се усмихва. — Значи това те води… Няма писмо, нали?
— Не. Исках просто да се срещна с теб… Трябва да приемеш да разговаряш с настоятелката, Анес. Моля те.
Младата жена се замисли. След това въздъхна, но вече изглеждаше доста въздържана.
— Добре. Ще отида следобед… Но при едно условие.
— Какво?
— Обади се на баща си или ми позволи аз да го сторя.
— Ще му се обадя. Обещавам.
Рейно се метна на коня си и Анес гледаше след него, докато премина през външната врата. Тя се обърна и забеляза Балардийо на каменното стълбище.
Старият войник ѝ се усмихваше нежно.
В началото на XVII век в Париж имаше дузина дворове на чудесата, което ще рече обиталища, където се събираха и живееха в строга йерархия просяци, голтаци и бездомници под ръководството на вожд. Най-прочутото убежище се намираше на улица „Ньов Сен Совьор“ разположено зад манастира на Божиите дъщери и ръководено от легендарния Велик кесар. Съществуваха също дворът „Брисе“, дворът при църквата „Света Екатерина“ дворът при църквата „Света Мария Египтянката“, дворът на крал Франсоа и други повече или по-малко известни и всяващи страх места.
Кучешкият двор беше сенчеста и миризлива дупка, заобиколена от окаяни сгради, а наоколо се виеха оплетени улици и гниещи стълби. Неспирен и трескав живот кипеше сред мръсотията и нечистия въздух. Деца играеха, тичаха, изчезваха и се появяваха отново по тъмните сокаци, а подметките на скъсаните им обувки потъваха в болестотворната кал. Под потъмнели покривки, по които гниеха остатъци от развалена храна, бяха подредени маси, а край тях имаше разнебитени табуретки, на които седяха осъдените на скитничество клетници: уволнени чиновници, слуги без господари, избягали от полковете си войници. Те поглъщаха канички с кисело вино и чакаха към тях да се присъединят тези, които ги подканяха да пият още повече, преди да ги отведат в гнусните стаички, където се разпореждаха. Някои от тези жени дори не си правеха труда да слизат и след като избърсваха небрежно с парцали слабините си, повикваха от балкончето следващата жертва: съобщаваха цената си, възхваляваха еротичните си умения, подиграваха мъжете, които се колебаеха. Други, изморени или безразлични, предпочитаха да чакат. Когато никой не идваше, те си говореха и наблюдаваха отгоре своите шумни дечурлига.
От първия етаж на една от сградите, надвесени над двора, Марсиак следеше хлапетата, които се забавляваха. Напълно безразлични към заобикалящата ги мизерия, те, надавайки радостни викове, нападаха въображаем противник. Скрил поглед зад тъмните си очила, гасконецът преброи девет дребосъци, които се шмугнаха в тесен пасаж, подредени по възраст и по ръст. Сополив русоляв юнак, въоръжен с дървена рапира, водеше дружината, а момиченце дребосъче, облечено в парцаливи дрехи, се влачеше най-отзад, на разстояние от момчетиите, но щастливо, че е прието в бандата. Някаква жена им изкрещя да останат пред очите ѝ. Напразно.
— Господине? — обади се срамежлив глас.
Марсиак обърна глава към съвсем младата девойка, която със сведен надолу поглед му подаде чаша вино. Облечена със закърпена рокля, с разнищени ръкави, тя беше слаба и бледа, може би болна, вероятно плашлива. Всичко в нея изразяваше готовността на сломената душа да се подчинява.
Гасконецът пое безмълвно чашата.
Девойката си тръгна. Тя остави вратата към коридора отворена и Марсиак, който я проследи с очи, видя пиян мъж, опитващ се да обуе панталоните си. Някаква разрошена проститутка го дърпаше за жилетката.
— Не си платил! — викаше тя.
Мъжът се опита с рязко движение на рамото да се отскубне, но жената не го изпусна.
— Никъде няма да вървиш, докато не платиш!