— Вие проникнахте тайно в свещеното ни абатство на остров Възвишението Сен Мишел — възрази майка Дьо Восамбр, отправяйки ѝ спокойно упрек. — И вместо да положите оръжие, когато беше обявена тревога, кръстосахте рапира с остриетата на Черните гвардейци… Наистина ли смятахте, че всичко това може да остане безнаказано?
Анес не можа да намери отговор.
— Но да забравим миналото, Мари-Анес. Престанете да гледате на мен като на враг и приемете предложението за мир, което ви отправям.
— Какво се е случило, майко? Какъв е този обрат?
— Никога не съм била враждебна към вас, както и Сестрите на Сен Жорж. Тъкмо напротив.
— Защо тогава ме спохожда чувството, че не ме обичате особено? Вие никога не се помирихте с отказа ми да сложа монашеското було, майко.
Настоятелката на шатленките замълча, а след това предложи:
— Да повървим.
Бавно поеха по алеите в двора.
— Вашият белег се появи отново, нали?
— Да.
— Не виждате ли в това знак?
— Няма да се замонаша, майко.
— А как ще се чувствате нощем?
Анес не отговори.
— Всички бели вълчици носят руната на дракона — рече майка Дьо Восамбр. — Обаче вашата е по-друга.
— Откъде знаете?
Сякаш изпълнена с досада, настоятелката въздъхна тежко.
— Господ ви е сторил различна, Мари-Анес. И всеки ден се моля да разберете това, преди да е станало много късно. Очаква ви ужасяващо изпитание. Всъщност то ще е само първото. Ще докаже, че сте достойна за съдбата, на която се опитвате да обърнете гръб. Съдбата, от която ви е забранено да се отказвате…
Анес спря и принуди настоятелката да стори същото и да се обърне.
— Защо аз?
— Така е решил Господ Бог, Мари-Анес.
— Не вярвам.
— Този дракон, който ви преследва всяка нощ, знаете ли, че скоро ще трябва да се сблъскате с него? Мислите ли, че ще успеете да го победите сама?
Това, което младата жена прочете в погледа на майка Дьо Восамбр, я разтърси.
Тя възрази:
— Не е справедливо…
— Вероятно… но драконът е архаичен. Примитивно и диво създание, брутално, някои са успели да го превърнат в чудовищно оръжие. Никой не може да му се противопостави, той ще разруши Париж и ще хвърли кралството в бездната на безпътицата. Ще настъпи ужас, глад и безкрайна война.
— Кой знае това?
— Шатленките.
— Никой друг ли?
— Засега.
— Но защо пазите тайната?
— Защото отвъд нея се крие друга, която дори кралят не подозира, от нея зависи съдбата на света.
Младата баронеса зачака.
Напразно.
— Не, Мари-Анес — рече ѝ настоятелката със сдържана усмивка. — Сега не мога да ви посветя в тази тайна… Но преди да си тръгнете, направете ми една услуга.
— Каква? — запита отбранително Анес.
— Говорете с новата върховна настоятелка на вълчиците. Тя ще успее да ви убеди и мисля, че ще се зарадвате, като видите колко бързо се е възстановила.
Тогава, като погледна натам, накъдето сочеше майка Дьо Восамбр, Анес разпозна сестра, или по-скоро майка Беатрис д’Осен, която я чакаше усмихната, с рапира на кръста.
Последния път, когато се бяха видели, шатленката агонизираше и бълнуваше в леглото си в абатството на Възвишението Сен Мишел.
Когато се свечери, Марсиак отиде на улица „Жабешка“. Крайно внимателен, той огледа дискретно околността, тъй като съвсем неотдавна мъже под командването на Рошфор наблюдаваха „Малките жабчета“. Гасконецът подреди един от тях така, че „да не бъде в състояние да вреди“, но не знаеше дали посланието му е стигнало до целта си. Сигурното беше, че инициативата му никак не се хареса на Габриел, която знаеше какво се случва и — човек можеше да я разбере — предпочиташе никой да не малтретира копоите на кардинал Ришельо. Това беше причината за последното им спречкване и раздяла.
Марсиак не видя никого и нищо, което да събуди интереса му, освен това, че завесите на прозорците на публичния дом бяха спуснати. Не се опита да почука на вратата, обиколи, прескочи стената и мина през градината, където намери Габриел — тя се занимаваше с изпращане на писма, седнала край малка масичка под сянката на къщата.
— Знаеш, че имаме врата — рече тя, след като погледна строго гасконеца, и безразлична към него, продължи да пише. — Дори имаме и портиер.
— Как се чувства скъпият Тибо?
— Ще го попиташ лично, когато си тръгваш. През вратата.
Марсиак седна на някаква стеничка и свали шапката си, за да избърше разрошените си руси коси, блестящи от пот.
— Ходих да се видя с Мортен — обяви той.