Вероятно Валомбър.
Сен Люк пое след него.
Ла Фарг бързаше да се прибере. Валомбър му каза къде най-вероятно държат в плен Италианката, без да може да твърди или да гарантира, че тя дълго ще остане там. Така че трябваше да действат незабавно. Трябваше да действат още тази нощ и да оставят съмненията и въпросите за по-късно.
В двореца на Ястреба капитанът на Остриетата заповяда на Андре да оседлае конете и повика всички от подножието на голямата стълба. Анес и Балардийо пристигнаха, веднага след тях се появиха Ленкур и Марсиак.
— Е? — запита младата баронеса. — Какво става?
Преди да отиде на срещата, Ла Фарг отказа който и да било да го придружи. Все пак обяви, че идва с вести за Италианката.
— Знаем къде се намира Италианката — рече той. — Пазят я в стара кула. Мястото се нарича Черната гора.
— Познавам го — заяви Марсиак. — На брега на Сена е, по горното течение, недалеч от Париж.
— Сведението сигурно ли е? — пожела да се осведоми Ленкур.
— Доколкото е възможно.
— От кого е?
Ла Фарг нямаше представа как Пазителите бяха открили къде се намира затворничката. Най-неприятното беше, че не можеше да разкрие откъде има информацията.
— От един агент на Кардинала — излъга той.
Но Анес се безпокоеше за друго:
— Все още ли Алесандра е пленничка на драките, които я отвлякоха?
— Вероятно да.
Настъпи мълчание, което Марсиак наруши, след като си направи сметката.
— Те бяха трийсетина души, преди да ни нападнат, а оставиха десет трупа. Следователно ни чакат двайсет въоръжени и готови на всичко драки. Дори ако не броим командващия ги дракон, са прекалено много.
— Ние сме само петима — добави Балардийо.
— Сен Люк липсва ли? — учуди се Ла Фарг.
— Да, капитане.
— Къде е?
— Нямам представа — призна Марсиак.
Капитанът на Остриетата изруга. Но нямаше време за гневни изблици.
— Не бива да чакаме да се появи. Пригответе се. Искам да тръгнем след по-малко от час.
Присъстващите се поколебаха, след това приеха, тъй като не можеха да оспорят авторитета на своя капитан, въпреки съмненията си.
Само Анес предложи:
— Поне ми позволете да отида да потърся Лепра, капитане. Необходима ни е неговата рапира.
— Добре. Но не се бави.
— Колкото до моя милост, ще имам нужда от магьосническата си чанта — промърмори Балардийо.
Ленкур го чу и смръщи вежди, но разбра за какво става дума по-късно, когато видя стария войник да се появява с торба през рамо, пълна с гранати. Анес възседна първия попаднал ѝ кон, който Андре беше оседлал, и извика:
— Ще се срещнем при вратата Турнел.
След това смушка хълбоците на животното и напусна двора на двореца в галоп.
Ла Фарг я гледаше как се отдалечава, и си помисли за Сен Люк. Обезпокоен, той предчувстваше колко ще им липсва смъртоносната ефикасност на мелеза.
След срещата с Ла Фарг Валомбър не напусна остров Сите. Той премина по Новия мост, след това се озова на кея на Голямата река, който сега се нарича Кеят на часовника. Приплъзна се покрай високите тъмни стени на Съдебната палата чак до улица „Бъчварска“, която се простираше между Моста на обменителите на север и моста Сен Мишел на юг. Отвъд тази улица започваше лабиринт от средновековни сокаци, в който Валомбър се гмурна чевръсто, принуждавайки Сен Люк да скъси разделящото ги разстояние, за да не го изгуби. Мелезът беше твърдо решен да открие къде отива мъжът, с когото тайно се беше срещнал капитанът на Остриетата. Но безпокойството в него нарасна, когато Валомбър се приближи до обителта „Света Богородица“.
Тя се намираше в източната част на остров Сите, под сянката на катедралата „Парижката Света Богородица“. Наследената от Средновековието обител се състоеше от три улици и дузина къщички, в които по принцип живееха свещениците от църквата. Обграждаше я стена и вътре можеше да се влезе само през три врати. Без никакви кръчми и магазини, този малък квартал се славеше със спокойствието си, така че някои свещеници бързо се досетиха какви доходи могат да получат, като дадат под наем жилищата си. Това стана нещо обичайно и по времето на Луи XIII в обителта „Света Богородица“ имаше по-малко духовни лица, отколкото миряни.
Дали Валомбър отиваше натам?
За Сен Люк нямаше никакво съмнение, когато видя онзи, когото преследваше, да се отправя към една врата на улица „Гълъбова“. Минута по-късно мъжът премина от другата страна на стената, където посетителите бяха рядкост, а на външните лица се гледаше с подозрение.