Мелезът се поколеба.
Трябваше ли да поеме риска и да последва непознатия в обителта „Света Богородица“? Той реши, че подобна възможност да открие онова, което Ла Фарг криеше от тях, вероятно няма да се повтори, и намери място, откъдето дискретно да се промъкне в обителта. Попадна насред градина, прескочи някаква ниска стена, после втора и откри Валомбър, преди той да изчезне в края на улица „При свещениците“. Сен Люк се затича и премина като вихър покрай фасадите на сградите, но стигна много късно на ъгъла на улица „Каноничен съвет“: мястото беше пусто.
Останал без дъх, но съвършено концентриран, мелезът огледа мрачините, нададе ухо, подири евентуална светлинка по съседните прозорци.
Напразно.
Изруга наум и не забеляза откъде дойде ударът, който го просна на земята.
От укрепения замък Черната гора беше останал само един каменен мост, околовръстна стена в добро състояние, почти изравнени със земята руини и отчасти срутено централно здание, чийто полегато отрязан край се открояваше на фона на мрачното небе. Беше малко преди зазоряване. Изоставени отдавна, тези забравени от Бога и от хората останки се издигаха на стръмен хълм край брега на Сена. До него водеха пътека и черен път. Тясна и опасна, пътеката слизаше, лъкатушейки към реката и към понтонен мост, на който беше завързан малък кораб, а драките се щураха насам-натам по палубата. Пътят се намираше от другата страна на хълма и водеше към стар мост над обрасъл с шубраци ров. Долу, в началото на пътя, бяха направили временно ограждение; край близкото поточе там имаше повече от двайсет коне. Няколко драки лагеруваха, но голямата част от отряда се беше настанила сред руините, където вероятно държаха в плен Италианката.
Ла Фарг, Ленкур, Лепра и Марсиак се носеха стремглаво по пътя към замъка. Те минаваха напряко, безшумно крачеха, като се възползваха от мрака и понякога спираха някъде на по-прикрито място, за да си поемат дъх, да проверят какво разстояние са изминали и да огледат околностите.
— Скоро ще пукне зората — прошепна Лепра на Ла Фарг, след като приближи към него зад една голяма скала.
Капитанът кимна.
Бяха яздили, без да щадят конете, от Париж, едва намериха време да огледат терена, да оценят силите на противника, а ето че вече закъсняваха. Щом слънцето изгрееше, щяха да изпълзят и драките.
Ла Фарг рискува и се показа иззад скалата. Почти бяха стигнали до подножието на крепостната стена, върху която бдяха часови. Имаше процепи, през които можеха да се промъкнат, но за да стигнат до тях, се налагаше да се катерят с огромни усилия.
Прикрити настрана, Ленкур и Марсиак чакаха.
— Капитане.
Ла Фарг се обърна към Лепра и видя, че той сочи понтона, осветен от фенери. Имаха отлична видимост към корабчето и към няколкото драки, които почти го бяха приготвили да отплува незабавно. На понтонния мост стоеше и някакъв мъж: масивен и брадат, той носеше на кръста си впечатляваща рапира шиавоне.
— Това е драконът — рече Лепра. — Този, който ни нападна в Марьой.
Ла Фарг отново кимна.
— Ако действаме бързо и умело — отговори той, — може би няма да успее да се върне в замъка, когато бъде обявена тревога…
— Да се надяваме.
— С него са четирима драки. Трима други пазят конете долу на пътя. Така че горе остават дванайсет или тринайсет.
— Имаме шанс.
— Тогава да тръгваме!
Четиримата мъже продължиха безмълвното си катерене.
— Виждам трима — прошепна Анес.
— Аз също — рече Балардийо. — Двама край огъня и онзи другия, ей там.
Лежаха в тревата и наблюдаваха драките, пазещи ограждението с конете. Един от тях седеше близо до тлеещия лагерен огън и пушеше лула, докато вторият, проснал се и неподвижен, вероятно спеше. Третият, отстрани, беше на пост, но отдалеч следеше приготовленията на палубата на привързания на понтонния мост кораб.
— Ще се заемеш ли с часовите, хлапе?
— Разбрано. Бъди предпазлив.
— Както винаги.
Разделиха се. Балардийо се отправи към огъня, а Анес предприе по-голям преход. Тя заобиколи ограждението, стъпвайки почти на пръсти в старанието си да не подразни конете, и се приближи до драка изотзад. Той не беше помръднал и продължаваше да гледа към осветения понтонен мост. С два скока баронесата се озова върху него, прилепи длан към устните му и три пъти го намушка с кинжал в ребрата. Дракът глухо изстена и бавно се свлече, а младата жена задържа падането му.
Дракът, който пушеше малко по-нататък, не забеляза нищо. Изморен от нощното бдение, той скучаеше и дърпаше от лулата със зареян в далечината поглед. Някакъв шум го накара да се обърне точно когато тежка и пълна с гранати торба го халоса под брадичката и му строши челюстта. Убит на място, той падна възнак, а кожената торба продължи полета си, завързана за ремъка, който Балардийо вещо размахваше. Тя халоса и другия драк, който дремеше под завивка и не успя дори да се повдигне. Той също се просна със счупен череп.