— Да.
Ридание разтърси раменете на пленницата. Ла Фарг я развърза и свали превръзката от главата ѝ. Все още тревожна, но с изпълнен с благодарност поглед, тя се прилепи към него, трепереща и крехка. Благодари му, като едва успя да прошепне:
— Grazie… Molte Grazie…
— Да оставим това за по-късно — той я накара да се отдръпне от него. — Можете ли да вървите? Или да тичате?
— Да.
— Тогава — последвайте ме.
И той тръгна, като държеше Италианката за ръка, когато някаква мисъл го спря.
Фенерът, който блещукаше в стаята, не беше единственият източник на светлина — първите зари на деня проникваха през голяма амбразура, от която се виждаше зазоряването на хоризонта. Ла Фарг се приближи към отвора и погледна навън. Амбразурата откриваше изглед към най-стръмния склон на хълма, а там, по пътеката, още щом беше обявена тревога, тръгнаха да се изкачват драки. Водени от Миниатюриста, те пристигаха и скоро щяха да се озоват точно под централната сграда.
— Да вървим — рече Ла Фарг. — И отнесете фенера.
В двора, сред руините на замъка Черната гора, Лепра, Ленкур и Марсиак се сражаваха, като всеки от тях трябваше да се разправя с по трима. Мускетарят и бившият шпионин на Кардинала водеха боя, опрели гръб един до друг и обкръжени от драки, докато гасконецът защитаваше горната част на стълбището.
Ла Фарг и Италианката излязоха от сградата, тичайки.
— Легни долу! — изкрещя капитанът.
Незабавно бутна и залепи за земята младата жена зад една малка стеничка, за да я прикрие с тялото си. Останалите бяха засегнати от експлозията на барута, натъпкан в кулата. Взривът беше ужасяващ, жесток, оглушителен. Разхвърчаха се парчета от скали, които наподобяваха гюлета, в същото време облак прах и пръст се разстла над руините. Онова, което беше останало от сградата, се срути, предизвиквайки лавина от камъни и от дървета, която се понесе по лъкатушещата стръмна пътека и помете изкачващите се. Дори не успяха да извикат.
Ла Фарг се изправи пръв.
Със заглъхнали и бучащи уши, той откри чудовищния декор, върху който продължаваше да вали дъжд от останки, някои от тях горяха. Помогна на Италианката да стане. Хора и драки полека се надигаха и не помисляха да се бият. Жестовете им бяха бавни, несигурни.
— Има ли ранени? — извика Ла Фарг.
Лепра и Ленкур поклатиха отрицателно глава. Марсиак вдигна ръка: той също се чувстваше добре, или поне толкова добре, колкото можеше да се надява.
Скоро след това в двора нахлуха конници: Анес и Балардийо пристигаха с жребци за всички. Тъй като драките започнаха да се съвземат, Остриетата се разбързаха. Италианката се качи на седлото зад Ла Фарг и потеглиха. За всеки случай Балардийо реши да осигури бягството им, като хвърли две гранати през рамо при напускането на замъка.
Групата яздеше в галоп по пътя и стигна до подножието на хълма. Там Ла Фарг се разпореди да спрат за малко, тъй като вече бяха извън обсега на мускетите. Експедицията вървеше към катастрофа, но ето че всички оцеляха, а Италианката беше спасена.
— Добре ли сте? — запита с безпокойство в гласа капитанът.
Увериха го, че е така, с изключение на Марсиак, който се опитваше да отпуши лявото си ухо, като удряше с длан по дясното…
… и Анес, която гледаше към руините.
Облечено в парцаливи дрехи, някакво люспесто същество се появи на върха на една куличка. То скочи от високото и се втурна след Остриетата. Те веднага поеха в галоп.
Драконът беше оживял въпреки сгромолясването на сградата. Нещо по-лошо, гневът, страхът и смъртната опасност бяха предизвикали неконтролирано преобразяване, резултатът от което беше появата на още по-ужасно чудовище в сравнение с онова, с което Остриетата се бяха сблъскали в Марьой. Беше по-масивно, по-могъщо и по-яко, с достатъчно дълги ръце, та дланите му, завършващи с остри нокти, докосваха земята, когато то присвиеше колене. Раменете му бяха огромни. Гръбнакът му се изкривяваше близо до късия врат.
Съществото стремително се спусна по хълма, избирайки най-прекия път, след това подгони конниците. Не тичаше. По-скоро подскачаше, като си помагаше с ръцете, използвайки ги като нозе, тялото му се сгъваше при докосването до земята и се изстрелваше далеч напред. Движеше се с невероятна скорост и не след дълго започна да настига враговете си.
Анес и Балардийо яздеха последни.
Без да забавя ход, старият войник премести торбата пред корема си. Извади една граната, запали фитила с димящата си лула и я хвърли назад. Още два пъти извърши тази операция, но гранатите хвърчаха настрана, единствено третата падна точно на пътя, ала експлодира, преди драконът да стигне до нея.