— Трябва… да му благодаря.
— Ще ида да го намеря! — рече младата, изпълнена с плам баронеса и стана. — Ще извикам и останалите! Те всички са долу и чакат да…
В порива си тя едва не отнесе вратата, но Балардийо я спря.
— Не, хлапе… Не… — той вдигна ръка и я насочи към нея, но не можа да понесе усилието и я свали веднага. — Може би по-късно…
Анес разбра и леко смутена се върна.
Този път, вместо отново да се намести на фотьойла, тя седна на леглото до Балардийо и хвана дланта му.
— Аз… Аз съжалявам — изрече и сведе надолу очи.
— За това дърто крачище ли? — възкликна старият войник леко престорено, но тъй като Анес не се засмя, стана сериозен. — Няма съмнение, че провидението е пожелало да приключа живота си на един крак вместо на два. Вероятно това ще ми попречи да участвам в приключенията, но няма значение. В края на краищата вече съм стар. И може би е време да се оттегля…
— Ти ли?
— Погледни ме, Анес. В какво съм се превърнал?
— Старо магаре, което обичам и за което е рано още да се затвори в обора…
Развълнуван, Балардийо се усмихна.
— По-добре ме чуй, хлапе… Бях войник, човек на рапирата и служех на баща ти. Мислех си, че вероятно ще се прославя, че дори бих натрупал богатство на бойното поле. Или може би нямаше да постигна нищо подобно, не бе изключено и да загина. Но никога не съм си представял друга съдба, освен тази на боец и на човек на дълга… След това баща ти ми нареди да те пазя. Животът ми се промени в момента, когато те видях, но не осъзнах това веднага, съвсем не. Дори отхвърлях очевидното, но времето минаваше и все повече се привързвах към теб. Знаеш ли кога ми стана ясно?
— Не.
— Беше още много малка. Може би на четири или на пет годинки. Ти… Ти беше по-ниска от рапирата ми — за миг погледът на Балардийо се зарея сред спомените. — Накратко… Един ден изчезна… Просто изчезна. Естествено, ние те дирихме. Първо в замъка. После, в околностите му, все по-далеч и по-далеч. Не можехме да те намерим, въпреки че те викахме с все сила. Организирахме хайки в гората. Претърсихме езерото, ровихме по дъното на реката. Напразно… И тогава изпитах чувството, че ще умра. Престанах да се храня, да спя. Щом някой идваше с вест, бях раздвоен между надеждата, че си спасена, и ужаса, че са намерили малкото ти телце безжизнено… Беше… Беше истинско мъчение… Това мъчение ми беше необходимо, за да разбера… или по-скоро за да призная, че те обичам като плът от плътта ми и че моята съдба е вечно да бдя над теб…
С плувнали в сълзи очи, Анес не можеше да отдели погледа си от Балардийо.
— Това, което се опитвам да ти кажа, хлапе… — продължи Балардийо — това, което се опитвам да ти кажа, е, че човек понякога се нуждае от време, за да разпознае предначертания му път, но никога не е в състояние да победи неизбежното… Всеки от нас има своя съдба, разбираш ли? Съдба, която може да е много различна от онова, за което си мисли, или от онова, което желае. За някои хора, тази съдба е много скромна. Но за други — такива като теб — тя е… велика…
Анес се замисли и кимна, но отклони погледа си и не отговори.
— Мисля… Мисля да поспя малко — рече старият войник с немощен глас. — Ще е добре, ако сториш същото.
Младата жена стана.
— Но не във фотьойла — заяви Балардийо. — Не тук… Иди да си починеш в твоята стая.
— Хирургът се разпореди да те наблюдаваме…
— Стаята ти не е далеч, Анес.
Тя се поколеба, след това каза:
— Добре. Обаче…
— Какво още, хлапе?
— Ами нали сега съм тук? Как завърши онази история с мен?
Балардийо се усмихна уморено.
— О, това ли… Появи се след три дни, толкова внезапно, както и изчезна. Марион те намери: играеше си безгрижно в градината. Беше облечена със същите дрехи. Само беше малко жадна, но никога не разбрахме…
— Не си спомням нищо.
— Естествено, че не помниш. Казах ти: беше съвсем малка. Странно приключение, нали? И след това — не се учудвай защо никога не съм се отделял от теб…
— Хайде, почивай, старо магаре…
Ла Фарг вечеряше сам в градината.
Разположил се под кестена, той беше обърнал гръб към двореца и дъвчеше машинално, със зареян неизвестно накъде поглед. Не беше гладен, но знаеше, че с празен търбух няма да издържи. Обграждаше го дълбок мрак. Оставената върху старата маса свещ едва разпръскваше слаба светлина, която привлече някаква нощна пеперуда.
Накрая капитанът забеляза, че си има компания. Не реагира и като продължи да се взира напред, запита:
— Откога си тук?