След като свещеникът си тръгна, Ла Фарг, Анес и останалите се събраха сред спокойствието на гробището, под безразличните погледи на гробарите, които чакаха на сянка и пиеха подред от една и съща бутилка. Оставаше полагането в земята, което Остриетата бяха решили да извършат сами. Когато настъпи моментът, Лепра, Ленкур и Марсиак потърсиха одобрението на капитана и четиримата безмълвно се заловиха на работа. Но докато спускаха бавно въжетата, докато ковчегът потъваше в прясно изкопания гроб, крехката Наис избухна в ридания. Тя изстена, останала без сили, падна на колене и изпусна ковчежето, което шумно се отвори на земята. Андре помогна на младата прислужничка да стане, стори всичко възможно, за да я успокои, и побърза да събере разпилелите се дрънкулки.
Наис изпитваше повече от приятелство към Балардийо.
Отначало се срамуваше, но беше привлечена от добротата и непохватността на този стар войник, чието златно сърце не можеше да бъде скрито под грубата външност. Тя го избра точно затова, защото щеше вероятно да бъде несръчен, но нежен и предпазлив. Една нощ отиде в стаята му, пъхна се в неговото легло, след като си свали ризата и се притисна гола към него. Отначало той не знаеше какво трябва да направи. Тъй като не посмя да я докосне, тя пое инициативата и му прошепна в ухото:
— Ще бъдеш нежен, нали?
Беше ѝ първият.
Наис се върна следващата нощ, после отново. Отдаваше му се и го обсипваше с ласки безмълвно, после заспиваше доверчиво в ръцете му. Сутрин винаги си тръгваше. Той не разбираше. Но уважаваше нейното мълчание и пазеше тайната. Обаче си задаваше въпроси. Силно развълнуван, понякога се чувстваше виновен при мисълта, че се е възползвал от нея, от младостта ѝ, от невинността ѝ. Обичаше ли го? Ако беше така, тя се заблуждаваше и скоро щеше да си даде сметка. Какво да прави? Започна да ѝ поднася дребни подаръци, които тя намираше в стаята си, на възглавницата. Можеше да е гребен, панделка, брошка, малко огледалце, което той купуваше на Новия мост — трудно му беше да избира, защото смяташе, че Наис е още дете.
Въпреки всичко дълбоко ценеше тези съкровища, които сега Гибо събираше от земята в гробището, преди да ѝ ги върне. Тя взе безценното ковчеже, без да може да спре сълзите си, и го притисна силно към гърдите си. Сломена, покорна, остави Гибо и Андре да я придружат до двореца на Ястреба.
Анес дори не мигна, когато Наис приклекна.
Тя стоеше изправена, с изострено и бледо лице, със сенки под очите и стиснати устни. Не беше проляла нито сълза и не изрече дума, след като Балардийо почина. Не можа да заспи. Остана сама, с мъката си, която изтръгваше душата от плътта ѝ и раздираше вътрешностите ѝ. Жестовете ѝ бяха бавни, а погледът — отсъстващ. Всичко ѝ изглеждаше далечно, без значение. Светът нямаше вече нито цвят, нито мирис. Нищо не я привличаше, освен безнадеждността и отчаянието, освен бездната, в която бе потънал разсъдъкът ѝ.
Ковчегът вече лежеше в гроба и Остриетата се отдалечиха заднешком.
Ла Фарг забеляза, че гробарите са нетърпеливи, безразлични към страданията на людете, с които бяха свикнали. Той изчака, приближи се до Анес и прошепна:
— Време е.
Тъй като тя не отговори, настоя:
— Трябва да тръгваме, Анес.
— Вървете — рече тя като унесена. — Ще остана още малко.
— Тези мъже трябва да си свършат работата, Анес. Те ще…
— Зная какво ще правят! — прекъсна го младата баронеса. — Да действат, няма да им преча. Но ще остана още.
Притеснен, Ла Фарг погледна към гробарите, които чакаха, с галоши с дървени подметки на нозете и с лопати в ръцете. Поколеба се, след това им даде знак да започнат работа, но остана до Анес и хвана ръката ѝ. Обзета от леден плам, тя потрепери и затвори очи, като чу как първите бучки пръст полетяха към капака на ковчега.
Когато се върнаха от гробището, Анес, все така без да проговори ни дума, веднага се качи в стаята си. Осъзнали, че тя не иска да вижда никого, останалите се събраха в оръжейната зала, където Гибо им донесе вино.
— Трябваше да сложите малката да спи — рече той и сипа на Ла Фарг.
Капитанът на Остриетата разсеяно кимна и изчака домоуправителя да напълни всички чаши. Щом Гибо си тръгна, той вдигна своята.
— За Балардийо — рече.
— За Балардийо — отговориха в хор Лепра, Марсиак и Ленкур.
Чукнаха се и след това Ла Фарг отнесе своята бутилка в градината. Останалите го видяха да сяда на масата под кестена.
И той искаше да бъде сам.
Марсиак въздъхна и се стовари във фотьойла, после вдигна и скръсти крака на табуретката пред него. Ленкур също седна, свали шапката си и навеждайки се напред, с лакти, опрени на коленете, започна да разтрива с пръсти болезнените си слепоочия. Лепра остана подпрян на рамката на камината.