Выбрать главу

— От години Арканите са се посветили на важен проект, наричат го Великия промисъл. Пазителите не знаят или се преструват, че не знаят нищо за Великия промисъл, а може би шатленките са по-наясно… Както и да е, този Велик промисъл скоро трябва да бъде осъществен. Усещането ми е, че Алхимика се стремеше именно към това, когато вие го възпряхте. Ще добавя, че вероятно заради фактите, които можеше да разкрие, беше убит.

— От някого от ближните му ли?

— Вероятно.

На вратата се почука и дракончетата се размърдаха. Една прислужничка обяви, че е пристигнал господин Дьо Ньовел. Той влезе с алена мантия, с шапка в едната ръка, а другата — здраво вкопчена в дръжката на рапирата. Беше млад благородник, скоро получил чин енсин, а Ла Фарг не си спомняше да го е срещал някога.

Всъщност не беше сам.

Рошфор, тъмната сянка на кардинал Ришельо, го придружаваше.

* * *

Когато Марсиак пристигна в „Малките жабчета“ Габриел и нейните очарователни пансионерки се занимаваха с цветята в градината. Противно на обичая си, той влезе през вратата и беше отведен от Тибо в най-прохладната стая на къщата, където обикновено госпожиците се срещаха с господата. През прозореца гасконецът видя Манон, която подрязваше розов храст и изглежда, се забавляваше, заобиколена от приятелките си, които се смееха заедно с нея.

Предупредена за идването на Марсиак, Габриел напусна градината и свали ръкавиците си. Но едва вътре тя развърза панделката, която крепеше широкополата ѝ шапка, пазеща я от слънцето. От жегата бузите ѝ бяха почервенели. Беше леко задъхана, едва видими капчици пот блестяха на челото ѝ. Дискретно оправи русите си коси с рижи оттенъци.

Тя нежно отблъсна Марсиак, чиито ръце немирно шареха по цялото ѝ тяло.

Той се свлече в един фотьойл и рече:

— Тази сутрин погребахме Балардийо.

— Боже мой, Никола! Толкова бързо ли?

— Горещината, Габриел. Горещината.

— Но трябваше да ме предупредиш! Щях да дойда. Аз…

— По-добре е да си тук, близо до Манон…

Габриел се обърна към прозореца и към веселите момичета, които лудуваха в другия край на градината. Едно от тях се опита да хване пеперуда с шапката си и предизвика всеобщо кикотене.

— Как… Как е Анес?

— Съсипана — отговори Марсиак. — Разбита. Тя напусна Остриетата.

— Разбирам я. А останалите?

Гасконецът не отговори, само присви рамене и направи гримаса.

— Ами ти? — настоя Габриел.

Марсиак се взря с болка в очите ѝ.

— Аз ли? Изморен съм.

Понеже не искаше да продължава да се изповядва, стана и отиде до прозореца.

— Дойдох да видя как е Манон — рече той.

Габриел се приближи до него и през рамото на гасконеца погледна в същата посока, в която гледаше и той.

— Възстановява се. Ние ѝ помагаме.

— Добре.

— А Кусти?

— Отведоха го изпълнителите на мокри поръчки на Негово Преосвещенство. Вече никога няма да чуем нищо за него.

— Значи с тази история е приключено.

— Ще бъде, когато си разчистя сметките с Касапина.

— Как така? — запита Габриел с безпокойство в гласа.

— Кусти призна, че е платил на Касапина, за да заяви, че я е изпуснал и малката е избягала. Той е толкова виновен, колкото Кусти за страданията, които Манон е изтърпяла. Трябва да си плати.

— Не!

Изненадан, Марсиак се обърна към Габриел.

— Не, Никола! Достатъчно кръв беше пролята.

— Касапина е изверг, Габриел. Трябва да отговаря за действията си!

— Не! Стига насилие!… Кому ще послужи това? На онези, които ще дойдат, за да отмъстят за него ли? На Мортен? На Великия кесар?

— Но…

— Обещай ми, че няма да се занимаваш с Касапина!

— Габ…

— Обещай ми, Никола! Обещай ми!

Тя беше сграбчила Марсиак, със сълзи в очите го гледаше умолително и отчаяно, така че той се смили.

— Да — побърза да отговори. — Да. Обещавам.

— Наистина ли?

Кимна убедително.

Тогава Габриел избухна в ридания и се прилепи към него. Той я пое в обятията си, усети, че тялото ѝ трепери и помириса парфюма ѝ.

— Обещавам — повтори и леко погали косите ѝ. — Обещавам.

— Имам пари — довери му се тя. — И току-що купих малко имение в Тоскана. Можем да бъдем щастливи там, ако желаеш. Ти, аз и детето, което нося в себе си.

* * *

Шейсетгодишната майка Дьо Серне някога беше настоятелка на Сестрите на Сен Жорж. Изместена от майка Дьо Восамбр след жестока вътрешна борба, сега тя ръководеше едно красиво и проспериращо абатство на Ил дьо Франс. Приключваше спокойно дните си, без да престава да се ползва с влияние в ордена. Действително, извънредно много я уважаваха и я слушаха. Затова и беше наблюдавана изкъсо.