— Аз продължавам да съм в отпуск от отряда на кралските мускетари — рече Лепра. — Докато това продължи, бройте ме сред вас.
Ленкур кимна с признателност на мускетаря, а Марсиак приятелски го тупна по рамото.
— Благодаря — каза Ла Фарг. — Но преди да решите окончателно отново да служите под моя команда, трябва да знаете нещо.
Тогава той седна и заговори с равен глас, с понякога потъващи в безкрая очи, без никой да посмее да прекъсне този стар благородник, който никога не изпадаше в изповеди, но сега признаваше грешките си и молеше за прошка. Разказа как преди пет години, след Ла Рошел и позорното разпускане на Остриетата, Пазителите се свързали с него и го убедили да се влее в редиците им. Обясни им кои са Пазителите и как се опитваха да предотвратят война, в която нямаше да има победители, ако избухнеше явно между драконите и хората. Каза, че ги наричали Седемте, защото ги ръководел съвет от седем дракони, но Пазителите обединявали много агенти от двете раси, включително и Италианката — те действали тайно и понякога рискували живота си за общото благо. Накрая призна, че когато Ришельо му заповядал да свика отново Остриетата, той се посъветвал с Пазителите, които му казали да разкрие същността си само пред Кардинала.
Подчинил се и сега искрено съжалявал за това.
— Случва се честта да се дължи на непокорството — завърши той.
Безмълвни, сериозни, Ленкур, Марсиак и Лепра размениха погледи. След това гасконецът разбра, че може да говори от името на тримата и запита:
— Е? Каква е нашата нова мисия?
— Струва ми де, че Ересиарха ни подлага на голяма опасност — рече обезпокоен Благородника.
От прозореца на първия етаж на двореца на Арканите той гледаше към Ересиарха и Госпожицата, които използваха вечерния хлад и се разхождаха из градината. Магьосницата се приближи зад гърба му, прилепи се към него и постави брадичката си на рамото му.
— Аз също мисля така — промълви тя.
— Понякога ми се струва, че губи разсъдъка си. Великият промисъл го е обсебил и той си представя, че всички плетат конспирации за гибелта му или за провала на Арканите.
— Според него това е едно и също.
— Боя се, че да. Ако му вярваме, Алхимика го предал и служел на Пазителката.
— Алхимика ли? Безумие.
— Но той си вярва.
— Знаеш ли какво означава това?
— Че подозира всички.
— Всички без Госпожицата. И какво още?
Благородника кимна и се начумери, преди да отговори:
— Че Ересиарха вероятно е убил Алхимика по тази причина, а не защото се е боял, че той ще издаде тайната на Великия промисъл, когато го измъчват… Може би все пак е прав… Може би Пазителката се опитва да го измести. И може би Черният нокът е решил да разгроми нашата ложа.
Магьосницата гъвкаво се отдръпна от Благородника.
— Господарите от Великата ложа ни ненавиждат, защото се боят от нас и ни завиждат. Нито за миг не се съмнявам, че е възможно да желаят смъртта ни… Що се отнася до Пазителката, не зная… Тя не е амбициозна. Това ще рече, че ако плете интриги срещу Ересиарха, то е, защото е убедена, че той води Арканите към гибел…
— Планът на Ересиарха е да предаде Париж на яростта на Архай! По този начин е възможно да постигнем Великия промисъл, но на каква цена! Пазителката вероятно е права.
— Ако Ересиарха се срути, ние двамата ще го последваме. Много късно е да се отречем от него.
— Значи той трябва да успее.
— Или да намерим начин да се измъкнем от играта. Какво очаква от нас?
Благородника се обърна с гръб към прозореца.
— Пратеник на Черния нокът е в Париж. Ересиарха иска да го намерим и да го убием.
— Това ли е всичко?
— Почти.
— Добре е. Колкото по-малко работа имаме… А Госпожицата?
— Той ѝ предостави пълната свобода да си отмъсти. Не зная нищо повече.
— Няма значение.
Благородника изведнъж грабна Магьосницата през талията и я прилепи към себе си.
— Какво ти се върти в главата? — запита той.
— Мисля, че трябва да дадем на Ересиарха основания да се надява на успех. Впрочем един град, който гори, е великолепна гледка. Спомняш ли си за Магдебург?
Кардинал Ришельо се молеше в полумрака на параклиса в двореца Сен Жермен. Беше сам, или поне така смяташе, докато не долови нечие присъствие зад гърба си. Изходите бяха завардени и никой не можеше да влезе. Впрочем той не изпита безпокойство: очакваше този, който бе преодолял всичките мерки за сигурност.
Сен Люк беше пожелал да се разкрие.
Той чакаше.
— Ако бяхте убиец, щях да съм мъртъв, нали? — запита Ришельо и се изправи от пейката, на която бе коленичил, след като за последен път се прекръсти в посока към олтара.