— Аз съм убиец, монсеньор.
Кардиналът се обърна към невъзмутимия мелез и дълго го гледа право в очите.
— До мен стигна вестта, че сте напуснали Остриетата на капитан Ла Фарг — рече той. — Вярно ли е?
— Да, монсеньор. По причини, които не мога да споделя.
— Причините не ме интересуват. Искате ли повече да не служите при мен.
— Не.
— Чудесно, тъй като имам огромна нужда от вашия талант.
Когато рано сутринта се върна в Париж, Анес се поколеба дали да не отиде за последен път в двореца на Ястреба, за да се сбогува приятелски с Ла Фарг и с останалите. Но се отказа, тъй като се боеше да не се огъне, и премина Сена по Новия мост, припомняйки си, че това беше мястото, което Балардийо предпочиташе пред всяко друго в столицата. Тя пресече, без да бърза, ужасяващия Гревски площад, скоро пое по дългата улица „При Храма“ и премина пред укрепената врата на Храмовия замък на шатленките.
Настоятелката на Сестрите на Сен Жорж я чакаше.
2.
Минаха три дни, но жегата не намаляваше.
През нощта лека хладина носеше облекчение на Париж, но горещината и зловонието се връщаха през деня, щом първите слънчеви лъчи престанеха да се плъзгат по керемидите, обливайки ги с нежна светлина, и се насочваха безмилостно към улиците и дворовете, покрити със засъхнала кал. Тъй като нямаше вятър, гнусният дъх от изпражненията се смесваше със стари миризми на урина и на нечистотии. Смрад от тинята в рововете се разпръскваше във въздуха. Воня на мърша и на кръв извираше от кланиците. Оттам, дето деряха и щавеха кожи, също се издигаха остри изпарения и всичко това бавно се понасяше към ослепителното небе, а в безмилостната пещ хора и животни едва крееха.
Така минаха три дни, а после дойде онази петъчна вечер през юли 1633 година, когато Париж пламна.
Бившият дворец на маршал Д’Анкр сега се наричаше Дворец на извънредните посланици. Беше собственост на Луи XIII, който преди време беше живял тук, но вече го предоставяше на чуждестранните дипломати, пребиваващи в Париж. Етикетът повеляваше посланиците да са гости на краля през първите три дни след пристигането им. Великолепен и пищно обзаведен, Дворецът на посланиците беше идеално пригоден да приема знатните посетители и техните свити. Освен това се намираше в приятен квартал, на улица „Турнон“ в предградието Сен Жермен, на хвърлей камък от Люксембургския дворец.
След последното претърсване на етажите капитан Ла Фарг намери Лепра при входа, в началото на почетната стълба.
— Часовите? — запита той.
— Всички са по местата си и изпълняват заповедите.
— Кога ще ги сменят?
— След три часа.
— Марсиак? Ленкур?
— Марсиак отново внимателно проверява градините. Ленкур беше извикан в двореца на Ястреба.
— Извикан ли?
— Някакво посещение. Обеща да не се бави.
— Добре.
Ла Фарг се огледа наоколо разсеяно, като човек, който размишлява какво е забравил и какво би могъл да свърши по-добре. Тази вечер, сред тези стени и позлати, щеше да се състои тайна среща, а кардинал Ришельо му беше наредил да пази. Италианката беше обмислила детайлите в качеството си на посредник и нищо не можеха да ѝ откажат, но най-трудно беше да намерят подходящото място. Накрая се спряха на Двореца на посланиците, защото беше лесен за охраняване, а влизането и излизането тук не учудваха никого, както и каретите без гербове със спуснати пердета. По отношение на сигурността той имаше много предимства. Както Остриетата веднага се досетиха, опасността можеше да дойде от съседните покриви, но и от парка, който се простираше зад двореца, чак до улица „Брош“. Щом паднеше мрак, трябваше да увеличат патрулите.
— Скоро ще стане петнайсет часа — рече Ла Фарг. — Ще сториш най-добре, ако отидеш в Кардиналския дворец.
— На вашите заповеди — отговори Лепра. — До по-късно, капитане.
Мускетарят тръгна.
В Кардиналския дворец намери Италианката и един от двамата очаквани тази вечер мъже. В този момент той разговаряше инкогнито с Ришельо. Беше пратеник на испанския крал, но всъщност говореше от името на Черния нокът. Това, че първият министър на Луи XIII приема представител на проклетото тайно общество, беше не чак толкова невероятно, колкото би предположил човек: то беше действащо лице на европейската политическа и дипломатическа сцена и по тази причина повечето правителства поддържаха връзка с него. Затова пък мисията, която старите дракони от Великата ложа бяха поверили на своя пратеник, беше безпрецедентна. Трябваше да предизвести Франция, че ужасяваща опасност я застрашава, и да я убедят, че тази опасност се дължи на шепа ренегати. Безсилен да ги спре, Черният нокът искаше да демонстрира благоразположението си и да предупреди за съществуващата военна заплаха, ако най-лошото се случеше.