Срещата тази вечер беше една от взетите предпазни мерки.
И двете сгради бяха разположени в предградието Сен Жермен, а от Двореца на извънредните посланици до двореца на Ястреба не беше далече. Въпреки това Ленкур пристигна плувнал в пот и без да губи време да се освежава, намери Жюл Берто, който нервно се разхождаше из оръжейната зала, където Гибо го беше въвел да чака.
— О! Арно! — възкликна книжарят. — Най-после!
— Какво става, Берто? — запита Ленкур. — Имам много работа днес и не мога…
— Клотилд! — прекъсна го Берто, крайно обезпокоен. — Изчезна!
— Какво?
— Изчезна! Дъщеря ми изчезна, Арно! Отвлекли са я!
— Успокойте се, Жюл. Успокойте се — рече Ленкур загрижено.
С отмерени жестове той помогна на книжаря да седне, сипа му вода в чаша и го принуди да я изпие.
— Ето. Бавно… Сега, дишайте дълбоко… Така… Бавно…
И когато Берто малко се съвзе, му каза:
— Сега ми разкажете. От самото начало.
Книжарят сподели как Клотилд тази сутрин не се върнала от пазар. Самият той бил в двореца на Шеврьоз, където привършвал описването на библиотеката в кабинета за магии на херцогинята. Не се обезпокоил веднага от отсъствието на дъщеря си. След това се запитал дали тя не си е легнала изтощена от жегата, и отишъл да погледне в стаята ѝ, а върху леглото намерил писмо, предназначено за Ленкур.
— Отворих го — рече Берто и му подаде въпросното писмо с трепереща ръка. — Простете ми.
Бившият шпионин на Кардинала взе разпечатаното писмо, убеди се, че наистина е адресирано до него, но не можа да разпознае почерка и внимателно го разгърна. Всъщност беше дебел празен лист хартия, в който беше поставен кичур коса. Коса, която несъмнено принадлежеше на Клотилд. Ленкур дори не помисли да пита книжаря дали е сигурен: достатъчно беше да погледне в очите този измъчван от смъртен страх баща.
— Тя… Тя е била отвлечена, нали? — промълви Берто.
— Да.
— Но дали е жива и здрава?
— Така мисля.
— Моя ли е вината? Щом Клотилд е била отвлечена, вероятно вината е моя?
— Да е ваша вината ли? Но откъде ви хрумна тази идея? — възкликна Ленкур. Той отлично знаеше по чия вина младата и невинна Клотилд е била отвлечена.
— Съгласих се да предам послание на херцогиня Дьо Шеврьоз от вас. Може би са разбрали. Може би искат…
— Не, Жюл. Не… Няма никаква връзка с това и не бива да се обвинявате. Те изпращат вест на мен…
— Но кой? Кой? И защо?… О, Арно, в каква пагубна авантюра сте ни забъркали?
— Кой ли? Не зная… Колкото до въпроса ви „защо“, тези, които са отвлекли Клотилд, искат да ни изплашат жестоко, да попречат на разбирателството ни. Без съмнение, с мисълта да ме вкарат в някой капан. И скоро ще ви изпратят друга вест. Тази вечер или най-късно утре…
Ленкур беше изключително спокоен. У него надделя шпионинът, който хладнокръвно анализираше положението. Клотилд беше отвлечена. Но посред бял ден и в квартала около площад „Мобер“ не е възможно да бъде отведена насилствено, без да се вдигне врява. Следователно е паднала в капан, вероятно е последвала човек, когото е познавала и когото въобще не е подозирала в коварни намерения.
— Несъмнено са злоупотребили с доверието на Клотилд — рече Ленкур. — Така че трябва да ме слушате и добре да размислите. В последно време Клотилд срещала ли се е с някого? Имате ли представа дали си е намерила нов приятел?
— Не — отговори книжарят и поклати глава. — Не.
— Мислете. Може това да е бил някакъв обожател…
— Обожател ли? Не.
— Дъщерите не споделят всичко с бащите си. Но бихте могли да се досетите, ако…
— Не! Нищо подобно… — за миг погледът на книжаря се замъгли, после върху лицето му се появи леко подозрение. — Освен ако…
— Какво, Берто?
— Появи се нова клиентка, но…
— Коя е тя?
— Млада вдовица, която отскоро живее в квартала. Прекрасна клиентка, влюбена в книгите и която като че ли беше преизпълнена с топли чувства към Клотилд. Клотилд няколко пъти занесе книги в дома ѝ.
— Кажете ми името ѝ?
— Госпожа Шантегрел. Но всъщност, Арно, струва ми се, че се заблуждавате, ако…
— Опишете ми как изглежда.
Берто се опита да си припомни.