— Млада. Очарователна. Руса. С искрящи сини очи и ангелска усмивка. Нежен глас. Невинна на вид… Защо са тези въпроси?
Ленкур не отговори.
Вече не го слушаше и побледня. Книжарят беше описал самата виконтеса Дьо Маликорн.
С воал на главата и с бялата роба на Сестрите на Сен Жорж, Анес се молеше под осмоъгълния купол на църквата „Света Мария от Храма“, когато някаква млада сестра се приближи до нея, срамежливо ѝ прошепна нещо на ухото и си тръгна едва ли не на пръсти. Сестра Мари-Анес — тя беше дала обета си вчера — свърши с молитвата. Прекръсти се, стана и влезе в големия двор на Храмовия замък.
Майка Беатрис д’Осен я чакаше.
Тя също носеше непорочните одежди на шатленките. Но имаше рапира на кръста и ботуши на нозете. Колкото до робата, беше здраво подплатена и с цепка за езда, така че се виждаха кавалерийските ѝ панталони до коленете. Латински кръст и хералдически дракон бяха избродирани на гърдите ѝ. Тя беше вълчица и дори отскоро командваше всички в качеството си на настоятелка на абатството „Сен Лу“.
Висока, красива и внушителна, майка Беатрис беше малко по-възрастна от Анес. Двете млади жени се ръкуваха приятелски.
— Ето че вече си една от нас, Анес. Добре дошла.
— От днес се наричам Мари-Анес, майко.
— Така е — рече настоятелката усмихнато. — Да повървим заедно, дъще.
Тя хвана Анес под ръка и известно време двете крачеха мълчаливо, в сянката на галерията в края на двора.
— Исках да те поздравя, Анес. А също и да се уверя, че си готова.
— Малко късно е да се безпокоите, тъй като вече дадох тържествения си обет.
— Това те прави шатленка. Но ти не си вълчица. Още не, независимо че си предопределена да станеш най-добрата сред нас…
— Бъдещето ще покаже.
— Не. Няма съмнение…
Анес погледна към майка Беатрис и реши да не настоява на своето. Продължиха с равни крачки напред, докато настоятелката на вълчиците рече:
— Трябва час по-скоро да извършим посвещаването ти, Анес. Тази вечер ще преминеш Изпитанието. Лично донесох Сферата на Душата, която е предназначена за теб.
Смутена, младата шатленка спря.
— Тази вечер ли? Защо толкова бързо?
— Истината е, че нямаме избор. Научихме, че Арканите са започнали да будят Архай. А ние двете знаем за какво ще го използват. През тази нощ те…
— Не съм готова!
— Може би си по-малко готова, отколкото е необходимо, но във всеки случай повече, отколкото предполагаш.
— Не! Невъзможно е! В никакъв случай няма да успея…
— Зная за теб нещо, които не подозираш, Анес. Довери ми се. Можеш.
— Много е рано!
— Наистина времето ни притиска. Но поне сме наясно какво да очакваме… Тази вечер шатленките ще излязат на бой. Но те всичките ще загинат и няма да успеят да победят Архай без теб. Една вълчица не достига и това си ти.
Ленкур придружи Берто до дома му, след това отиде до улица „При бернардинците“, където живееше тази госпожа Шантегрел, която толкова много приличаше на виконтеса Дьо Маликорн. Улицата „При бернардинците“ беше съвсем близо до площад „Мобер“ и до малката книжарничка на Берто. Също така се намираше недалече от вратата Сен Виктор и от вратата Турнел.
— Много е удобно, ако човек иска бързо да се измъкне от Париж — рече Виелиста и надникна зад рамото на Ленкур.
Младият мъж не се обърна и продължи да наблюдава улицата от прага на една входна врата.
— Трябваше много да внимаваш от момента, когато Марсиак разбра, че Маликорн се е завърнала. Трябваше да се досетиш, че тя възнамерява да ти отмъсти… В края на краищата именно ти я разкри точно когато се готвеше да създаде ложа на Черния нокът във Франция.
— Това действие ти струваше живота.
— О! Знаеш как стават тези работи…
— Всъщност нищо не ми гарантира, че вдовицата Шантегрел е Маликорн. Има и други красиви блондинки освен нея. Може би се заблуждавам.
— Наясно си, че не се заблуждаваш… Всъщност какво стана с Маршал?
Маршал беше дракончето на стареца. Еднооко и изтощено, то изглеждаше жалко, но Виелиста беше привързан към него. Когато умря, Ленкур наследи влечугото.
— В двореца на Ястреба е. Поверих го на грижите на Гибо.
Младият мъж съсредоточи цялото си внимание върху фасадата на къщата, която му посочи Берто. Партер и два етажа. С висяща над вратата табела, на която имаше изобразен заспал дракон. Мотивът с дракона беше много разпространен в Париж. Но като знаеше човек кой живее тук…
Ленкур се запита дали Маликорн проявяваше чувството си за ирония.