Съседният манастир на бернардинците беше причината улицата да се нарича така. Камбаната на обителта удари пет пъти.
— Господи Боже! — възкликна Ленкур полугласно. — Вече е седемнайсет часа.
— Ставаш непредпазлив, Арно.
Тонът на Виелиста беше извънредно сериозен.
Ленкур се обърна назад и погледна към призрака — съзря отново подпухналото и окървавено тяло, тъй както го беше видял в мига на смъртта му. В последно време музикантът се беше появявал с мръсно, но съвсем здраво лице.
— Непредпазлив ли?
— Никой не знае, че си тук.
— Берто знае.
— Той ли ще иде да търси Остриетата, ако ти не се върнеш навреме?
Тъй като Ленкур не отговори, Виелиста продължи:
— Впрочем какво смяташ да правиш?
— Маликорн и нейните злодеи си мислят, че са набрали преднина. Според плановете им аз умирам от безпокойство и очаквам да се появят отнякъде. Те не подозират, че вече съм поел по следите им. Възможно е дори все още да са тук…
— Силно се съмнявам.
— Тогава да идем да видим.
— Не, хлапе! Ти…
Но Ленкур вече се бе устремил напред.
Скоро откри как да проникне отзад в къщата на така наречената госпожа Шантегрел, след като се увери, че никой не го е забелязал. Той ловко се покатери на стената и скочи в двор, оставен в диво състояние. Там извади рапирата си, преди да погледне през полуоткрехнат прозорец, а след това го отвори широко.
Безмълвна и чиста, скромно мебелирана, къщата изглеждаше празна.
Ленкур се промъкна безшумно и наостри уши. След това на пръсти премина през партера, готов всеки момент за действие. Видя стълба, която водеше към горния етаж. Когато се изкачи, една притворена врата привлече вниманието му. Приближи се и му се стори, че чува приглушени стенания.
Предчувствайки драма, предпазливо докосна бравата.
Клотилд и Госпожицата седяха една срещу друга край кокетно подредена маса. Покривката беше бродирана, а приборите — елегантни. Деликатесите в чиниите изглеждаха много вкусни. Имаше гарафа, пълна със златисто подсладено вино, и малки кристални чашки. В чудесно настроение Госпожицата похапваше захаросани плодове, които измъкваше с пръсти от глазурата на сладкиша. Но бузите на Клотилд бяха потъмнели от засъхнали сълзи. С изпълнен с ужас поглед, тя едва сдържаше риданията си и не смееше да помръдне от мястото си. Наемник драк стоеше прав зад нея и беше опрял острието на кинжал до гърлото ѝ.
— Поздравления — рече онази, която за Ленкур все още беше виконтеса Дьо Маликорн. — Появихте се толкова бързо, колкото очаквах.
В тайните и дълбоки подземия нечие съзнание се разбуди, отвори се око на влечуго. Архай бавно се раздвижи и накрая чу този, който го зовеше от огромно разстояние. Скъпоценният камък върху люспестото чело заблестя, когато Ересиарха проникна в същността на примитивния дракон. Тогава Архай почервеня. След това, стържейки с остри нокти по камъка, се гмурна във водите на подземен поток — той водеше до черното езеро, от което щеше да изплува вечерта, преди да полети към Париж.
— Има ли вести от Ленкур — запита Ла Фарг.
— Не — отговори Марсиак.
Падаше мрак.
На каменното стълбище на Двореца на извънредните посланици двамата мъже чакаха Лепра да се върне от Кардиналския дворец с Италианката и с представителя на Черния нокът. Преди по-малко от час беше завършила срещата на госта с кардинал Ришельо. Скоро щеше да пристигне със солиден ескорт и факли осветяваха официалния двор. Всичко беше готово за неговото посрещане, както и на този, с когото трябваше да разговаря тайно.
Чу се конски тропот по засъхналата кал на улица „Турнон“.
— Ето ги — рече капитанът на Остриетата.
Възседнал черен жребец, Лепра влезе пръв в двора. Следваха го трима въоръжени кавалеристи, карета без герб и още шестима конници. Ла Фарг не знаеше кой е пратеникът на Черния нокът, но веднага разпозна едноокия, който яздеше непосредствено след Лепра и командваше ескорта. Въоръжен със солидна рапира, той носеше дрехи и шапка от черна кожа. Над лявото му око минаваше превръзка — също от черна кожа, със сребърни инкрустации, — но не успяваше да прикрие петното от ранса, което се разпростираше към скулата и слепоочието на мъжа. Той се казваше Савелда и беше един от най-вещите изпълнители на мокри поръчки на господарите от Черния нокът.
Ла Фарг и гасконецът се спогледаха.
Остриетата често бяха се сблъсквали със Савелда в последно време. Неотдавна, в градините на замъка Дампиер, той успя да се измъкне от тях, заплашвайки живота на френската кралица.