Лепра пръв скочи от седлото и побърза да се присъедини към Ла Фарг и Марсиак на каменното стълбище. Лицето му беше много сериозно.
— Не това е най-лошото — обяви той.
Капитанът на Остриетата разбра за какво говори, като видя кой слиза от каляската и галантно подава ръка на Италианката.
Беше граф Дьо Понтеведра.
Ла Фарг побледня и машинално взе писмото, което му подаде Лепра.
— Какво е това? — запита той.
— Послание от Негово Преосвещенство, капитане.
Ла Фарг разпечата плика, извади листа и го подаде отворен на мускетаря, който прочете написаното и на свой ред го връчи на Марсиак.
Господин капитан,
Моля ви, забравете за обещанието, което сте дали на граф Дьо Понтеведра по време на последната ви среща.
— Какво обещание? — запита гасконецът.
— Обещах му да го убия.
Като изсечен от мрамор, Ла Фарг наблюдаваше как Понтеведра се качва по каменното стълбище и влиза в осветения дворец, разменяйки усмивки и любезности с Алесандра. Савелда вървеше три стъпки зад него.
Ако бяха способни да победят драконите, с които се сблъскваха за спасението на Френското кралство, вълчиците от Сен Жорж дължаха това не само на смелостта и на вярата си, нито дори на свръхестествените качества на остриетата от драконит, които безпогрешно използваха. Дължаха го преди всичко на защитата, която им оказваха страхотни сили. На защитата на всъщност вече изчезнали дракони. Или по-скоро на забравени дракони, които наистина вече не съществуваха физически, но които продължаваха — от векове — да обитават призрачния свят.
Всяка вълчица свързваше душата си с душата на дракон покровител благодарение на ритуал, подсказан някога на шатленките от Пазителите. Този ритуал беше опасен и Анес осъзнаваше на какъв риск се излага, когато остави тежките врати на залата за Изпитанието да се затворят след нея. Облечена само с дълго бяло расо, с много късо подстригани коси, откакто даде обет, тя бе коленичила върху голите каменни плочи. В мрака горяха свещи. Властваше дълбока тишина, необходима за усамотението. Пред Анес, върху малка дървена поставка, имаше сфера, сякаш пълна с черно мастило, което леко се поклащаше.
Беше Сфера на Душата.
Странна ирония на съдбата. Последния път, когато видя такава, Анес я унищожи, за да прекъсне церемония на Черния нокът. Тогава успя да се убеди каква невероятна мощ се криеше в Сферата на Душата. Мощ, срещу която беше длъжна да се изправи сама, преди да бъде приета от нея, тъй като трябваше да властва над своя призрачен дракон, както и да спечели уважението му. Изпитанието напълно заслужаваше названието си. Мнозина бяха изгубили разума си, а някои — и живота си. Други изглеждаха видиотени или сразени. Успелите да го преодолеят не говореха за него или споделяха само с останалите вълчици, които биха ги разбрали.
Концентрирана, изпълнена с решимост, Анес мислено се гмурна в страшните мрачини на Сферата на Душата…
… и усети нечие огромно присъствие да властва в залата.
Сякаш мрачините потреперваха чак до земните недра.
Изпитанието беше започнало.
Падна мрак.
В Двореца на извънредните посланици, от осветената с факли тераса, Ла Фарг гледаше към тъмните кътчета и правите алеи на големия парк, както и към патрулите, които крачеха по тях. Сам и без да може да събере мислите си, той едновременно изпитваше безпокойство от Арканите и от техния Велик промисъл, тревожеше се за Ленкур, който беше изчезнал, задаваше си въпроси за тайните на Пазителите, за странните маневри на Черния нокът и за граф Дьо Понтеведра.
Понтеведра…
Някога той се казваше Лувесиен и беше най-добрият приятел на Ла Фарг. Тогава всички го познаваха като благородник, отдаден на честта си и на дълга. Заедно бяха оказвали неоценими услуги на френския трон по бойните полета и сред лабиринтите на историята, преди да бъде създаден отрядът на Остриетата по искане на кардинал Ришельо. Първо привлякоха Алмадес, след това — Лепра и Бретвил, Марсиак дойде почти веднага след тях. Много бързо Остриетата постигнаха първия си успех и дързостта им нарасна. Включиха се Анес и Балардийо.
Облегнал се на перилото на терасата, Ла Фарг чу, че някой идва зад гърба му. Погледна през рамо и разпозна високата, елегантна фигура на този, който сега беше граф Дьо Понтеведра. Невъзмутим, капитанът отново насочи поглед към градината. Мъжът се приближи и безмълвно сложи на перилото две чаши и бутилката вино, която беше донесъл. Напълни чашите и остави едната пред Ла Фарг.