— Искаше да ме убиеш! — зъбеше се той. — Но не! Не! Преди това ще те очистя аз… Един грабител по-малко… Още един по-малко…
Зигфрид пусна гърлото му и хвана ръката с ножа. Нямаше друг изход. Лудият задиша. Набра сили. Натисна с по-яростна мощ. Внезапно немецът успя да се превърти и да го затисне с тяло. Само за миг. С животинска пъргавина врагът му отново го тръшна по гръб върху мократа пръст.
Така ги остави Жозеф Зигфрид на земята и върху него лудият с отровния нож. Свършено беше със Зигфрид Ерлих. Дори да искаше, мулатът не можеше да му помогне. А той не искаше. И се боеше от смъртоносната мощ на жълтеникавите капки, засъхнали върху помътнялото острие. Не би желал да остане срещу това острие нито минута, нито секунда…
Лудият щеше да се справи с другаря му. Щеше да върши работата на Жозеф.
Мулатът грабна скъпоценната торба, метна я на гръб и навлезе в гората, като залиташе под тежестта й.
А в туй време мъжкият динозавър, забелязал най-сетне изчезването на чудовищната си другарка, кръстосваше езерото в бясно отчаяние, като оставяше подире си разпенена диря от неуморимите плясъци на опашката си и ревеше диво.
Колко злост кипеше в тоя рев, каква свирепа ярост! И в същото време някак странно, неправдоподобно — и колко мъка, дива безнадеждност!
Сякаш бе почувствувал самотата си…
21
Земята отново забоботи. Този път грохотът й не затихна тъй бързо, както преди. Напротив, усили се, надигна се, заглуши всичко — глъчката на животните, бумтежа на тамтамите. Езерото се огъна в едри дипли, лъскави и блестящи, сякаш някой великан бе притиснал огромна ламарина. После вълните се сблъскаха в шумни водовъртежи, отдръпнаха се назад и се втурнаха към бреговете. Водните птици се разлетяха в гъст тъмен облак. Сред рева на разгневената земя крясъците им заглъхнаха, удавиха се.
Но не само водата. Земята също. Сякаш я бяха погледнали през неравно стъкло. Скалистата повърхност се развълнува, надипли се. Няколко последователни гънки полазиха по гърба й. Така се люшка морето в мъртво вълнение или избуяла нива при всеки повей на вятъра.
Първи се сринаха развалините. Коничната кула се наведе, застоя се така няколко мига като кулата в Пиза, после се преполови. Долната половина остана на мястото си, а горната още във въздуха, преди да докосне земята, се натроши, разпадна се на отделни каменни блокове. Една след друга се срутваха стените, натрупваха се в неравни каменни грамади, които заличаваха улици и площади, изравняваха всичко в своята разрушителна стихия. Само след няколко секунди вече не можеше да се разбере, че тук е имало град, строежи, следи от загадъчна цивилизация. Остана едно разорано каменно поле, някаква безлюдна камениста хамада.
После се откърти скалният навес над Огнената пещера.
Сякаш времето беше спряло лудия си бяг, часовниковата стрелка се колебаеше да се премести. Като бавно завъртян филм каменният отломък се отлепи от скалата, застоя се така, сякаш привързан с невидими въжета, после въжетата се разтегнаха, скалата падна плавно надолу, докосна водата, измести я, изплиска я встрани леко, неусетно потъна. Чак тогава водните пръски изригнаха нагоре като гигантски кристали, от които във въздуха се разлетяха безброй диамантени пеперуди. Най-сетне кристалите се нацепиха. Водните отломъци се спуснаха обратно върху водната повърхност. Плясъкът не се чу, заглушен от засиленото подземно бучене.
Обезумели от страх, животните се мятаха в безреден бяг по острова, блъскаха се, пищяха. От развалините се измъкна хиената, окървавена, изранена, и търти да се спасява към брода.
Ето заогъва се и джунглата като разлюляна нива. А нямаше никакъв вятър. Едно огромно изсъхнало памуково дърво, отрупано с гора от лиани, не издържа, политна и все така мудно премаза папирусите под себе си.
От върха на острова се проточи тънка струйка дим. Нови струйки избликнаха от пукнатините под него. А земята не преставаше да ръмжи и да се тръшка.
— Към брода! — заповяда Наумов и всички тръгнаха подире му.
Рудахигва препречи пътя им с копието си.
— Стой! Жив никой няма да напусне острова!
— Остави, вожде! — рече кротко естественикът. — Нека по-напред да се спасим! После ще говорим. Ще се убедиш, че ни осъждаш несправедливо.
Ватусът не отстъпи. Изправен като статуя, издялана от черен мрамор, студен и суров, той стоеше насреща им с насочено острие.
Изведнъж Анри скочи напред и преди Рудахигва да се усети, увисна на копието му. Счупи го на две. После хвърли половината с острието в езерото.