После посегна към пушката си, единственото оръжие сега. Но къде е тя? Огледа се. Няма я. Надзърна във водата. Мярна му се на дълбочина един-два метра. Все едно напълно загубена. Дори да я извадеше. Тя беше мокра. И тя, и патроните…
Тогава?
— Никакво движение! — повтори той, като се прилепи върху скалата.
Тогава Рудахигва се надигна. Големите му очи се бяха разширили още повече, окръглили се, сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Бронзовото му лице бе посивяло. Устните се свиха в решителна, отчаяна гънка.
— Вече всички ще умрат!
Той пое дълбоко въздух, напълни мощния си гръден кош и изрева гръмогласно. Викът му наподоби рева на динозавъра, макар и не тъй мощен, макар и различен от него. После отново извика. Анри скочи отгоре му, увисна върху тялото му, мъничък и слаб в сравнение с гигантския си противник, опита да му запуши устата, удари го с юмрук под ухото, върху сънната артерия. Но не успя да го зашемети. Сякаш не усетил нищо, гигантът го отхвърли във водата. С две гребвания Анри достигна скалата и се изкатери при Люба и баща й. Не можа да каже нищо. Млъкнал беше отсреща и ватусът, занемял пред настъпващото страшилище. Защото за него това не беше само един гигантски гущер, някакъв непознат хищник. То беше Типу Тип, злият дух, мистичният враг на цялото му племе.
Динозавърът се подаде от мъглата, достигна подводните скали, стъпи върху тях, наближи. Изтощени от всичко преживяно досега, смазани физически и душевно, нещастниците сякаш не можеха повече да схванат целия ужас. Бяха затъпели от ужас.
Наумов пак извика:
— Не мърдайте!
Като чу този съвет, Рудахигва скочи и размаха ръце.
Цератозавърът го видя. Затътри се към него по ръбестите подводни камънаци. А за да го достигне, трябваше да прегази тримата бели, които се бяха прилепили върху първата скала. Отвори чудовищната си паст, в която лъснаха като ограда от бели колове зъбите му, и отново изрева. Изрева още по-нетърпеливо, с още по-яростна мъка и отчаяние. Къде беше другарката му? Защо не се обаждаше? А кой тогава викаше така? Не беше ли тя?
И сякаш ревът на това разтревожено чудовище разбуди другото чудовище в земните недра. Отново забуча подземната гръмотевица, като ту се усилваше, ту отслабваше, без да затихне напълно.
Духна вятър. Изплющя като невидима лавина от сриващ се въздух. Джунглата зашумя тревожно под тоя удар, огъна се. Затрещяха прекършените дървета. После земята пак изрева. Изрева като ранен звяр, сгърчи се от непоносимата болка в утробата си. Забоботи. Титанична треска обхвана снагата й. Ревът се усилваше, превръщаше се в гръм, в неописуем трясък и вой. Парните струйки от пукнатините се умножиха, запищяха като локомотивни свирки.
Какво ставаше сега? В съзнанието на хората се запечатваха само отделни накъсани моменти като прелистван албум със снимки… Разпуканият като мека торта остров… Отлетелият нагоре скалист връх като тапа от бутилка шампанско… Изригналият черен облак като чудовищна коралова гъба… Огнената мрежа на светкавиците… Блъвналият от кратера пламък като гигантска оксиженова горелка…
И изведнъж плисна дъждът, грозен, мръсен дъжд, увлякъл в едрите си капки вулканичната пепел. Джунглата посивя. По острова рукнаха кални порои, които се втурнаха с мътна пяна на гръб към разбунтуваното езеро, размътиха и него, помъкнаха начупените от урагана клонаци.
Динозавърът се смути. Надигна се върху някаква скала в цялата си свирепа мощ, изрева, предизвика на бой стихията.
В дивия си екстаз Рудахигва продължаваше да скача по скалата, за да го примамва.
Наумов преценяваше бързо. Какво да прави? Какъв рефлекс на чудовището да използува? Като че ли оставаше единственото — да скочи сам в устата му, да я запълни с тялото си, да спаси дъщеря си и младия мъж. Но дали неговата саможертва щеше да помогне, щеше ли да утоли ненаситната му лакомия?
Анри скочи във водата, измъкна пушката, натисна спусъка. Гръм, то се знае, не последва. Наумов я грабна от ръцете му. Хрумна му друго. Щеше да издебне динозавъра, когато посегне да го захапе. Тогава щеше да я пъхне напреки между челюстите му, щеше да ги подпре с нея. Ако му се удадеше, разбира се, и ако желязната цев не се огънеше. Така, със заострен кол в ръка, малакските ловци на бисери се пазят от акули. И с успех. Защо да не опита и той… Особено когато не остава нищо друго…
Из въздуха запрехвърчаха капки лава, лапили. Префучаха първите вулканични бомби. После гигантската горелка затихна. Престанаха да пищят отделяните газове. В новия кратер се надигна като кипнало мляко стопената магма, откърти най-близкия му ръб и рукна надолу, потече, както се излива от високите пещи чугунът. Огнената река се разклони, удвои се, после се утрои, разкъса се на няколко езика, които се проточиха по склона, опожарявайки всичко по своя път. Рядката гора под върха пламна, притури своята жарава към подземния огън. Изведнъж от кратера, през лавовото му езеро, изригна стълб нажежени газове, изригна втори път, трети път, сякаш вулканът се бе задъхал от напрежение. С всяка негова въздишка, която трещеше като залп от хиляди оръдия, към облаците излитаха гигантски фонтани лава, които се пръсваха във въздуха като фантастични бенгалски огньове. А земята продължаваше да се тресе в своите родилни болки. Огнените потоци се свличаха по стръмния склон в невиждани, грейнали с пурпурни сияния, лавопади. Магмата, тая тайнствена маса, от която се състои земята, преливаше във всички цветове на дъгата, плискаше се от камък на камък, от праг на праг, свличаше се все по-надолу. А кратерът бълваше нови и нови вълни лава, заченати дълбоко в земните недра. Пламтящите реки се свличаха към езерото, наближаваха. Парещото им дихание се усещаше дори оттук, от километри далечина. Виждаше се как в тях се отделят големи газови мехури, които надигат застиващата корица, пукат я, ръсят наоколо искрящи гейзери. Понякога сред огнените им талвези се мярваха, понесени като нажежени морени, големи скални късове.