Той се приготви за скок. Но внезапно се разколеба. Добре де. Ще го извика. Ами ако Типу Тип този път не го послуша, не рачи да изпусне трите си жертви на скалата, почти в устата му? Тогава?
Тогава саможертвата му щеше да се превърне в бягство. Няма нищо по-срамно от това — да изоставиш другаря си в опасност. Нищо по-срамно. За всеки воин, за най-обикновения воин. А Рудахигва не е само воин. Той е вожд…
Трябваше друго. Те да се спасят, да отплават назад през плитчината, където Типу Тип по-трудно може да ги догони, а той да остане, за да улисва Типу Тип, да отвлече вниманието му, докато те се спасят… Да се спасят, преди цялото езеро да възври. А после… После ще види…
Край скалата се подмяташе домъкнат от пороя кол. Рудахигва се пресегна и го грабна. С един овчарски скок се намери на скалата до приятелите си. Обърна се и из вика:
— Бягайте! Оттам, през плиткото!
Наумов запита:
— А Рудахигва?
— Рудахигва повика Типу Тип. Той ще…
Не се доизказа. Протегна напред кола си и го храсна с цялата си сила в глътката на чудовището. Динозавърът изръмжа от изненада и болка. Подхлъзна се върху един неравен блок и падна по корем във водата. Но скоро се опомни. Надигна се пак. Пак се изкатери върху подводния трошляк. Наистина за неговите патешки крака, пригодени към меката тиня, това каменно натрупване представляваше тежка преграда, забавяше и без това тромавия му ход на сушата, но сега вече бързината нямаше значение. Плячката стоеше. Не бягаше.
Беше паднал. Нищо. Пак щеше да стане. Онова дръзко дребосъче, което навираше пръчката в устата му, щеше да плати първо.
Цератозавърът щракна челюсти. Хората изтръпнаха, смаяни от тяхната мощ. Върхът на кола отхвръкна прерязан.
22
Жозеф се задъха под тежестта на товара си. Не беше малко — шестдесет-седемдесет килограма злато! Уж неголям чувал, а как тежи! И ръбовете на златните буци убиват, натъртват рамената.
Но той не го остави. Затова ли беше дошъл? Тежи! Още по-добре! Колкото по̀ тежи, толкова по-добре! Толкова по-достижима ставаше бялата жена, толкова повече бели слуги, повече дрехи, по-луксозна къща, автомобили…
Защо нямаше още? И него щеше да носи. Кой се отказва от богатство? Особено сега, когато вулканът засипва пещерата, когато няма друго злато… Само това на рамото му…
Калният дъжд спря, но вулканичната пепел продължаваше да се стеле. Мълниите раздираха черния облак, който забулваше половината небе. Под дърветата беше тъмно, влажно, задушно. Пепелта не достигаше долу, полепваше по мокрите листа на многоетажните листнати корони като гигантски филтър. И само когато вятърът разлюлееше дървесните върхове, надолу се изръсваха недооцедените кални капки. Все по-рядко пробиваха листния похлупак нажежените вулканични бомби. Падаха сред локвите, където дълго цвърчаха и изригваха като гейзери стълбове от пара. Земята бучеше, стенеше, ръмжеше, заканваше се. Сякаш всеки миг можеше да се продъни, черният облак да се срине като тежка скала.
Жозеф се движеше по някаква животинска пътечка, тиха и безлюдна. Само той. Никакъв живот — ни звяр, ни птица. Безмълвие върху фона на непрекъснатия приглушен тътен на мълниите и вулкана.
Още по-добре! Зверовете избягали, диваците, уплашени, свити в колибите си, молят демоните да ги пощадят. Какво по-хубаво! Само тъй би могъл да се измъкне безнаказано, бързо, без да се крие. Сега имаше само една грижа — да отнесе златото, да го отмъкне по-скоро до реката. Пътеките винаги водят до реките. Той ще си направи нов сал. Тук всеки ручей, всеки поток, всяка речица води към Луалаба, а тя надолу — в Конго. Няма да се заблуди. Веднъж да се отскубне от черните великани, да навлезе сред пигмеите! От тях ще вземе всичко, което му е необходимо. Знае как да ги спечели. Та нали е половин банту. Познава детинските им душички… Или ако не сал, то някой дънер. Толкова дънери влачи реката, дънери и плаващи острови от трева. Нали така стигна до плантацията на братовчеда му оня нещастник, който им даде картата, който ги упъти насам, към Огнената пещера…
Веднъж да стигне до реката!
Стана по-светло. Почнаха да се чуват отделни несмели птичи гласове, да се мяркат антилопи, дървесни дамани, зайци. Страхливо се заобаждаха маймуни. Значи черният облак се бе поотдръпнал или пък Жозеф бе излязъл от сянката му, бе избягал далеч от вулкана. Вече не падаха и вулканични бомби.