Можеше да поспре, да поседне, да си отпочине малко. Чудно защо се изморява тъй скоро? Друг път издържаше повече. Защо болеше така раната от одраскването му в златото? Защо се бе зачервила толкова?
Той седна на един дъсковиден корен. Остави и торбата. Сложи ръка отгоре й да я чувствува до себе си, на сигурно. Избърса с кърпа лицето си.
Някой ахна отсреща в шумата. Жозеф трепна. Взря се нататък с уплашени очи. На височина три-четири метра се бе прилепила към тънкия ствол малка маймуна колобус. Стоеше неподвижна и трепереше. Очите, облещени от ужас, се взираха в една невидима точка сред зеленината.
Жозеф знаеше. Само змия може да изплаши така маймуните. Каквато и да е змия — отровна, безвредна, малка или голяма. Дори гущер. Всяко влечуго. Бягат и крещят. Но пред питона се вцепеняват. Замръзват. Изгубват волята си.
И наистина на метър пред треперещото същество из хаоса на вейките и листата изплува острата муцуна на питон. Езикът му трептеше като електрическа искра, зениците се взираха със зла настойчивост, а главата леко, едва полюлявайки се, се протягаше напред, после отново се връщаше назад.
Изведнъж с обичайната си бързина — такава бързина, каквато човешкото око не може да долови — питонът изхвърли мордата си напред, вкопчи със зъби плячката си и се омота около нея.
„Така е! — помисли с умора Жозеф. — Загина! Защо? Защото не бяга. Защото е глупава. Глупавият трябва да загине. Няма място за него. Такъв е законът. Или нападай, или бягай! Както умееш. Но не чакай, не трепери само…“
Изведнъж мулатът трепна. Стори му се, че чу настъпена вейка. Скочи, притича назад, надзърна зад завоя на пътеката. Нима беше възможно това? Отдолу идваше зачервен от гняв и бързане, с пистолет в ръка Зигфрид Ерлих. Ясно, вече не като приятел. Не се опитваше дори да се преструва на приятел. Идваше като враг, догонваше го с едри решителни крачки.
Що трябваше да стори Жозеф? Да излезе в открита схватка? Така, с голи ръце? А нямаше сила да му избяга с този товар. Оня проклетник щеше да го настигне лесно, да му отнеме съкровището. Налагаше му се да измисли друго, да го измами, да го отклони, да го отвлече в лъжлива посока…
Мулатът се озърна тревожно. Къде да го скрие? Зад някое дърво? Не! Не бива! Ще го види. Тогава в храстите? А после? Как ще го намери после самият Жозеф?
Той видя едно повалено от бурята червено дърво. Изскубнатите му корени бяха изрили широка яма, запълнена с мътна вода. Виж, това става. Няма да забрави този знак, няма да го загуби. Не изгнива лесно цяло червено дърво.
Мулатът свърна от пътеката, пусна торбата във водата. Дръпна се назад, оправи с ръка смачкания мъх, заличи следите си. Един белокож никога не би допуснал, че тук е минал човек. После доволен търти по пътеката. Но спря. С лек скок пресече пътя му едър леопард, понесъл в уста малка антилопа. Погледна го с кървясали очи, застоя се насред пътеката, посегна да остави жертвата си на земята, за да се метне върху човека, но се разколеба, изръмжа недоволно и се шмугна отсреща в папратите.
Леопардът го забави малко, само няколко секунди, но тези секунди решиха всичко. Зигфрид го видя.
— Стой! — извика немецът.
Жозеф, то се знае, не го послуша. Хукна лудо. Зигфрид гръмна подире му и се втурна да го догони. Гонитбата не трая дълго. Мулатът се задъха. Неприятно задъхване! Толкова ли го бе изморило златото! Преследвачът му взе да го настига. Гръмна още веднъж. Не го улучи.
Жозеф се препъна в една провиснала лиана и се простря по очи. Преди да стане, усети, че немецът се стовари върху гърба му. После дръжката на пистолета тресна по темето му и той изгуби съзнание.
Опомни се скоро. Лежеше по гръб. Над него се бе надвесил Зигфрид със сурова усмивка.
— Искаше да ограбиш приятеля си, а? Остави ме в ръцете на лудия и избяга. Едва се отървах.
Мулатът не отговори. Поиска да стане. Не му се удаде. Разбра, че е омотан в лиани. Връзките стягаха глезените му, срязваха до болка китките му. Бяха тъй притегнати, че спираха кръвообращението му. Крайниците му изтръпваха. В слепите му очи кръвта блъскаше усилено, ушите му бучаха.
— Къде е чувалът? — изхриптя Зигфрид.
Жозеф и тоя път не отговори. Мълчеше. Опитваше да скъса връзките, поне да измъкне някой крак или ръка от дървените бримки. Напразно. Зигфрид беше добър жандармерист. Знаеше да връзва.
Немецът кипна:
— Казвай! Не ми губи времето! Къде остави златото?