— Намери го сам! — изръмжа мулатът.
— Няма да го търся! Ще ми го посочиш ти, защото си ми в ръцете. Ако искам, мога да те убия. Да ограбиш приятеля си! Заслужаваш да те очистя тозчас. Но няма! Да разбереш какъв съм. Кажи къде е златото и да си ходим! Няма да взема всичко. Ще делим братски, както сме се уговорили.
Жозеф стискаше зъби. Преценяваше искрен ли беше Зигфрид. Можеше ли въобще да бъде някога искрен? Как би постъпил в такъв случай самият Жозеф? Би ли оставил съперника си жив, след като пипнеше златото? Как тогава да му вярва? Като всеки нехранимайко съдеше за другите по себе си. Как би постъпил той?
На пътеката изскочиха с тъжно блеене две възрастни антилопи, мъжка и женска. Подушиха следата на леопарда, по която личаха кървавите капки от малката антилопа, и тръгнаха по нея, подир хищника. При мъката от загубената си рожба бяха забравили ужаса от страшния враг. Жалното им блеене най-сетне затихна в далечината.
Зигфрид губеше търпение:
— Хайде, приятелю, казвай къде е торбичката! Не ме ядосвай!
— Златото е само мое! — сопна се мулатът. — Да не би ти да си го взел? Аз го измъкнах. Аз убих единия гущер, аз едва се отървах от другия. Живота си рискувах. Няма да го дам…
Вече беше убеден. Покажеше ли скривалището, в същия момент щеше да умре. Сивите очи на немеца издаваха това. Въпреки кроткия му глас.
— Няма! Който иска злато, да отиде сам! Да си го вземе. Живота си бях заложил…
Зигфрид се наведе. Преметна пистолета в ръка.
— Ако не кажеш, ще те очистя! Чуваш ли, черна муцуно?
— Тъй значи! — озъби се Жозеф. — Сега изведнъж — черна муцуна! Но знам къде е златото, а ти, бяла муцуно, не го знаеш.
Зигфрид опря цевта в сляпото му око.
— Ще ми го кажеш! Веднага ще ми го кажеш! Иначе…
Мулатът усети досадна тръпка от допира на студения метал. Но устоя. Отговори дръзко:
— Аз единствен знам къде е торбата. Умра ли — кой ще ти я покаже? А ти сам никога няма да я намериш. Никога!
Зигфрид опря пръст в спусъка.
— Ще броя до три. Ако няма злато, по-добре да те няма и теб! Едно… Две…
Жозеф неволно притвори очи. Зъбите му изскърцаха от напрежение. Потта избликна върху челото му на едри капки. Ами ако изпълни заканата си? Значи край! Ей тъй ще си загине, ще изгние тук като всяка друга мърша… Без да е постигнал мечтата си. Бялата жена с белите слуги изведнъж се дръпнаха назад в мисълта му, издребняха, стопиха се в празното… Изчезна без следа вилата… Остана само джунглата… И сред нея един презрян мулат — ни бял, ни черен, по гръб, с вързани ръце и крака… Тъй както негрите свързват пленените маймуни…
А в същото време богат! Със злато! Достатъчно и за бяла жена, и за бели слуги. Достатъчно да избели всяко черно лице. Да преобрази презрения мулат в почтена, уважавана особа.
И когато Зигфрид натисне докрай спусъка, когато вече няма да съществува никакъв Жозеф, златото ще остана там, в калната яма. Никой няма да го открие. Джунглата ще се затвори, ще го погълне… Жозеф ще изчезне, както изчезва всичко, попаднало в нейните унищожителни обятия.
И все пак има една надежда за спасение. Да не казва! Докато немецът не знае къде е съкровището, все има надежда. Зрънце надежда… Песъчинка… Но има… Издаде ли тайната си, това значи край…
Жозеф изчака страшното „три“ с вледенено сърце. Изчака го навярно само секунда. Но тя беше най-дългата секунда през живота му.
Зигфрид се разколеба. Не произнесе решителната дума. Дръпна пистолета. Изправи се.
— Катър проклети! — изръмжа той.
Но бързо овладя гнева си. Дори се усмихна жестоко.
— Има безброй начини да предразположиш събеседника си към откровен разговор… Към сърдечен разговор… Всеки се разприказва, ако знаеш как да го запиташ… Не исках с тебе така… Уж приятели… Но няма как…
Жозеф изтръпна. Припомни си мъченията, на които двама с немеца бяха подлагали нещастните арестанти. И никога не бе допускал, че същата участ може да сполети и него. Никога…
Зигфрид добави:
— Аз съм специалист в тия работи. Ти поне знаеш…
Седна на един дънер. Загледа вързания си съдружник.
— Да знаеш как мразя да убивам! Защо и ти ме мъчиш сега? С твоите мъки и аз ще страдам. Защо ме принуждаваш? Защо не кажеш? И пак да станем приятели. Ти се страхуваш, виждам, че може да те убия, щом науча скривалището. Как да те убедя, че нямам подобни намерения? Да ти се закълна ли? Кажи в какво да ти се закълна!
И наистина той не възнамеряваше да го убива. Нямаше нужда. Мулатът и без това беше обречен. Вече не се нуждаеше от златото. От нищо. Защо се бе вкопчил тъй стръвно в него? Зигфрид щеше да раздели честно плячката на две, щеше да му даде половината да я носи, додето падне… Но да падне сам… Нямаше той да го убие… Как да му обясни? Такива твърдоглави низши твари не разбират и от обяснения. Знаят само своето. А и нервната им система по-груба, като расата им. Усещат по-слабо болката. Докато за цивилизования човек достига едно най-обикновено изтезание, при диваците и най-префинените инквизиции не помагат. Сякаш не усещат болка. Стискат зъби. Мълчат. И умират. А този не бива да умре… Докато не издаде златото…